В думите му, внимателно подбрани и съвсем банални, имаше някакъв скрит подтекст. Вгледах се внимателно в лицето му и разбрах, че Бил си отива.
— Ще изчакам тук.
— Добре.
През следващите четири часа успях да изуча с най-големи подробности шарките на пердетата и драскотините по кафявия балатум. И през цялото време жицата не ми излизаше от ума.
Най-после се появи млада, красива, сериозна сестра.
— Моите съболезнования… Майор Дейвидсън почина.
Госпожа Дейвидсън искала да отида при него. Сестрата щяла да ме заведе при тях. Последвах я по дългите коридори, а после се озовах в неголяма бяла стая, където Сила седеше до някакво легло.
Тя ме погледна. Не беше в състояние да проговори.
Бил лежеше в леглото безжизнен, посивял и притихнал. Моят най-добър приятел. Бил.
Втора глава
Рано сутринта откарах Сила в дома й в Котсуолдс — изтощена от бдението край тялото на Бил, до което бе настояла да остане през цялата нощ, и замаяна от силните успокоителни. Децата я посрещнаха на стъпалата печални, с широко ококорени очи. Зад тях стоеше Джоан — пъргавото, умно момиче, което ги гледаше. Бях и съобщил лошите вести по телефона предната вечер.
Сила седна на стъпалата и се разплака. Децата приклекнаха около нея, прегърнаха я и се опитаха да й дарят утеха в скръбта й, въпреки че бяха твърде малки, за да разберат целия ужас на случилото се.
След като се наплака. Сила се качи в стаята и си легна. Дръпнах пердетата, завих я и я целунах по бузата. Изглеждаше много изтощена, сякаш едва държи очите си отворени. Надявах се сънят й да продължи дълго.
Отидох в стаята си, преоблякох се и слязох в кухнята. Джоан тъкмо слагаше кафе, яйца с бекон и топли кифлички на масата за мен. Раздадох на децата шоколадчетата, които им бях купил предишната сутрин (колко отдавна ми се виждаше сега това), и те ги изядоха с мен, докато закусвах, а Джоан пиеше кафе.
— Алън? — обърна се към мен най-малкият, петгодишният Уилям. Никога не довършваше репликата си, ако не му отговориш с „Да?“, за да е сигурен, че го слушаш.
— Да?
— Какво е станало с татко?
Разказах им цялата история, без да споменавам за жицата. Те запазиха мълчание известно време след края й, а после едва осемгодишният Хенри попита най-хладнокръвно:
— Ще го погребат ли, или ще го изгорят?
Докато се окопитя, двамата със сестра му Поли вече оживено и с изненадваща осведоменост водеха спор за съответните предимства на полагането в гроб и кремацията. Изпитах ужас, но едновременно с това и облекчение. Спогледахме се с Джоан, която едва се въздържаше да не прихне.
Благодарение на тази невинна демонстрация на детския прагматизъм потеглих към Мейдънхед в много по-добро настроение. Прибрах колата на Бил в гаража и подкарах своя тъмносин „Лотос“. Мъглата се беше вдигнала, но аз се движех с необичайно ниска за мен скорост — размишлявах как да постъпя.
Първо се отбих в болницата. Прибрах дрехите на Бил, подписах съответните документи, уредих всички формалности. Назначиха аутопсията за следващия ден.
Когато пристигнах на хиподрума, вратите бяха заключени — неделя беше. В канцеларията на отговорника по гонките също нямаше никой и беше затворено. Обадих се в дома му, но и там никой не вдигаше.
След известно колебание реших да се обърна направо към най-висшето началство — главния надзорник на Националния комитет за конни надбягвания. Икономът на сър Кресуел Стамп ме уведоми, че ще провери дали господарят му може да се обади.
Казах му, че разговорът е абсолютно наложителен. Малко след това чух гласа му по телефона.
— Дано наистина се обаждате по много важен повод, господин Йорк. Вдигате ме от масата, а съм поканил гости на обяд.
— Сър, знаете ли, че майор Дейвидсън почина вчера вечерта?
— Да. Искрено съжалявам. Наистина много тъжен случай.
Той замълча. Поех си дълбоко въздух.
— Падането му не е злополука — заявих аз.
— Какво искате да кажете?
— Конят на майор Дейвидсън е бил препънат с жица — поясних.
Разказах му за резултатите от огледа при препятствието.
— Уведомихте ли господин Дейс за откритието си? — Господин Дейс беше комендант на гонките.
Обясних, че не съм успял да се свържа с него.
— И затова ми се обаждате. Ясно. — Той помълча. — Добре, господин Йорк, ако сте прав, случаят е прекалено сериозен и не засяга само Националния комитет за конни надбягвания. Трябва незабавно да уведомите полицията в Мейдънхед. Непременно ми се обадете вечерта, за да ми кажете какво е станало, а аз ще потърся господин Дейс.