Затворих. Топката бе подадена. Представях си като на живо как говеждото изстива в чинията на сър Кресуел, докато той подгрява жиците.
Полицейският участък се издигаше тъмен, прашен и неприветлив на опустялата в неделния ден улица. Вътре имаше гише и три бюра зад него. Едното от бюрата бе заето от полицай, който четеше вестник с немного прилично съдържание. Ами да, нали полицията не трябва да изостава от престъпниците, помислих си аз.
— С какво мога да ви помогна, господине? — попита ме той и се изправи.
— Тук има ли някой друг? Някой по-главен? — поясних аз. — Става въпрос за… смъртен случай.
— Момент, господине.
Той се скри зад някаква врата в дъното. После се върна и ме покани:
— Заповядайте, влезте.
Заведе ме до някаква вътрешна стая и затвори вратата зад мен.
Мъжът, който стана да ме посрещне, беше нисичък за полицай, набит и леко мургав. Наближаваше четирийсетте. Приличаше по-скоро на боксьор, отколкото на велик мислител, но по-късно се убедих, че мозъкът и физиката му са еднакво добре развити. Бюрото му бе осеяно с книжа и тежки томчета със закони и разпоредби. В стаята бе уютно топло от газовата печка, а пепелникът бе отрупан от фасове. И той очевидно прекарваше неделния следобед в занимания с престъпността.
— Добър ден. Инспектор Лодж — представи се той. Покани ме с ръка да седна на стола пред бюрото му. Той също седна отново и започна да подрежда книжата пред себе си на купчинки.
— Казали сте, че става въпрос за смъртен случай. — От неговата уста собствените ми думи прозвучаха някак глупаво, но тонът му беше съвсем делови.
— Отнася се за майор Дейвидсън… — подхванах аз.
— А, да. Получихме доклад по случая. Починал нощес в болницата след злополучно падане по време на надбягването.
Той учтиво ме изчака да продължа.
— Злополуката е била нагласена — директно заявих аз.
Инспектор Лодж ме изгледа продължително, после извади лист хартия от чекмеджето, разви капачката на писалката си и доколкото видях от мястото си, си записа най-отгоре датата и часа на срещата ни. Методичен човек.
— Най-добре ще бъде да започнем отначало. Вашето име?
— Алън Йорк.
— Възраст?
— Двадесет и четири годишен.
— Адрес?
Издиктувах му адреса, обясних чий е и че през по-голяма част от времето пребивавам там.
— А къде се намира постоянният ви дом?
— В Южна Родезия — отвърнах аз. — В животновъдна ферма близо до селце, което се казва Индуна, на около петдесетина километра от Булавайо.
— Професия?
— Представител съм на баща си в лондонската му кантора.
— Ас какво се занимава баща ви?
— Търговска компания „Бейли Йорк“.
— И с какво търгува вашата компания? — попита Лодж.
— Мед, олово, добитък. Какво ли не. Основната дейност е предимно превозване на различни товари.
Инспекторът си записа отговорите ми с бърз, четлив почерк.
— А сега — той остави писалката, — разкажете ми за случая.
— Не знам какъв е случаят, но ето какво стана.
Разказах му всичко. Той ме изслуша, без да ме прекъсва, и накрая попита:
— Какво ви накара да се усъмните, че в падането е имало нещо нередно?
— Адмирал е най-сигурният скачач на света. Абсолютно безпогрешен в крачките си, като котка. Никога не греши.
От любезно-недоверчивото изражение, изписано по лицето му, долових, че почти нищо не разбира от конни надбягвания и смята, че няма кон, който да е застрахован от падания.
Опитах се пак да му обясня:
— Адмирал преодолява перфектно препятствията. Просто няма как да му се случи такова нещо — да се препъне и да падне, особено при подобна лесна преграда, която прескача спокойно, без да го пришпорват. Засилването му беше идеално — видях го. Имаше нещо неестествено в падането му. Останах с усещането, че нещо го е препънало. Мина ми през ум, че може да е жица, и затова се върнах да огледам. Това е всичко.
— Хмм — замислено произнесе Лодж. — Имаше ли шанс да спечели?
— Абсолютно.
— А кой стана победител?