— Гладна ли си? — попитах я, защото не беше хапвала нищо след вчерашния обяд.
— Знаеш ли, Алън, май наистина съм гладна. — Каза го, сякаш това я изненада.
Слязох в кухнята при Джоан и приготвихме нещо. Качих се с подноса и хапнах с нея. Облегната на възглавниците, съвсем сама в голямото легло, тя ми разказа как са се запознали с Бил, какви преживелици и весели моменти са имали заедно. Щастливите спомени съживиха погледа й. Тя продължи да ми разказва какво ли не още за Бил и аз я спрях чак когато устните й започнаха да треперят. В този момент й разказах за Хенри и чифта попове. Тя се усмихна и отново се поуспокои.
Много ми се искаше да я попитам дали Бил е имал неприятности и дали не са му се случили някакви инциденти през последните няколко седмици, но моментът не беше подходящ. Накарах я да изпие успокоителните, които ми бяха дали от болницата, загасих лампата и й пожелах лека нощ.
Докато се събличах в стаята си, умората изведнъж ме повали. Не бях спал от почти две денонощия, много от часовете през които изминаха доста бурно. Тръшнах се на леглото. В моменти като този заспиването е истинско удоволствие, което съзнателно си доставяш.
След около половин час ме събудиха — Джоан, облечена в халат, ме разтърсваше за рамената.
— За бога, Алън, събуди се. Чукам от векове на вратата ти.
— Какво има?
— Търсят те по телефона. По личен въпрос.
Изпъшках тежко. Имах чувството, че е късно след полунощ.
Погледнах часовника си — единадесет часа.
Слязох как да е долу с подпухнали за сън очи.
— Ало?
— Господин Алън Йорк?
— Да.
— Изчакайте така, моля. — В слушалката се чуха няколко изщраквания. Прозях се.
— Господин Йорк? Имаме съобщение за вас от инспектор Лодж. Той иска да дойдете утре тук, в участъка на Мейдънхед, в четири часа следобед.
— Добре — съгласих се аз. Затворих, върнах се в леглото и потънах в дълбок сън.
Лодж ме очакваше. Той стана от стола си, ръкува се с мен и ми посочи да седна. Този път бюрото му беше разчистено — пред инспектора имаше само една спретната папка. На малка масичка в ъгъла зад мен седеше полицай с молив и стенографски бележник в ръка.
— Тук разполагам с някои показания — Лодж почука с пръст папката, — с които искам да ви запозная. После бих искал да ви задам няколко въпроса. — Той отвори папката и извади два закачени един за друг листа. — Това са показанията на господин Л. Дж. Дейс, отговорник за гонките на хиподрума в Мейдънхед. Той твърди, че винаги наемат девет помощници да стоят край препятствията, в случай че се наложи да поправят нещо по време на състезанието. Трима от тях били нови.
Лодж остави показанията му настрани и взе следващия документ.
— Това пък са показанията на Джордж Уоткинс — един от постоянните служители. Той твърди, че теглят жребий, за да определят кой при кое препятствие ще отиде. На някои от препятствията обикновено имало по двама. В петък както винаги теглили жребий, но в събота един от новите предложил сам да отиде на най-далечното препятствие. Никой не обичал да работи там според Уоткинс, тъй като им се налага да се разкарват повече в паузата между надбягванията, ако искат да заложат нещичко. Ето защо с удоволствие оставили непознатия да поеме препятствието и теглили жребий само за останалите.
— Разполагате ли с външно описание? — попитах аз.
— Вие самият сте го видели — каза Лодж.
— Всъщност почти не съм. Видях просто някакъв мъж, но не съм го разглеждал истински. На всяко препятствие има по един. Ако ги видя пак, няма да ги позная.
— Уоткинс смята, че би го разпознал, но не може да го опише. Бил съвсем обикновен на вид. Немного висок и немного нисък. На средна възраст. Носел кепе, стар сив костюм и широк шлифер.
— Всичките изглеждат така — мрачно потвърдих аз.
— Представил се с името Томас Кук — продължи Лодж. — Казал, че е останал без работа — имал някакъв ангажимент чак другата седмица — и искал да си запълни времето. Напълно приемливо обяснение и според Уоткинс нямало нищо странно у него. Само дето говорел с лондонски акцент.
Лодж остави документа и взе друг.
— Това са показанията на Джон Ръсел от екипа за бърза помощ в болницата „Свети Джон“. Казва, че стоял при първото препятствие и наблюдавал конете, които вземали завоя в другия край на хиподрума. Поради мъглата виждал добре само три от препятствията — това, до което се намирал, следващото по-нататък по правата и най-далечното, където паднал майор Дейвидсън. По-предишното препятствие — онова, което се е намирало право срещу него, на другия край на пистата — му се мержелеело само като някакво петно. Видял как майор Дейвидсън изниква от мъглата, след като го прескочил. И веднага след това го видял, че пада. Майорът не се изправил, въпреки че конят му станал на крака без ездача и избягал. Ръсел се запътил към мястото на произшествието, а когато вие сте го подминали, оглеждайки се назад, се затичал. Намерил пострадалия на земята.