— Карта ли? Луд ли си? Не знаеш ли къде си го оставил? Наистина ли си вързал най-добрия състезателен кон в областта за едно дърво и си забравил точно къде? — Звучеше отчаяно.
— Ще го намеря лесно, ако ми осигуриш карта. Не се бави много, обещаваш ли? По-късно ще ти разкажа всичко. Малко е сложно.
Сложих слушалката на място и след известно размишление звъннах в „Синята патица“. Бившият полкови старши сержант ми отговори лично.
— Врагът е победен, старшина — казах му. — „Марконикарс“ са вън от играта.
— Много хора с благодарност ще чуят това — каза строгият, дълбок глас с топлота.
— Все още обаче — допълних — операциите по залавянето продължават. Ще се заемете ли с грижата за един затворник, когото трябва да предадете в полицията?
— С удоволствие — отвърна той.
— Нека се срещнем долу, на главното пристанище, след десет минути и ще ви заведа.
— Това ми е на път — отвърна старши сержантът.
Дойде при мен на вълнолома малко след като бях пристигнал там. Вече се бе стъмнило съвсем и светлините по пристана слабо осветяваха призрачно сивите очертания на разбиващите се вълни.
Не чакахме дълго конското фургонче и когато дойде, самият Пит подаде голямата си плешива глава през прозореца до шофьора и ме извика. Той, аз и старши сержантът влязохме отзад, седнахме на две бали слама и когато колата потегли в западна посока, започнах да им разказвам какво се бе случило с мен от деня, в който Бил загина в Мейдънхед. Всичко подред, до разговора ми с Лодж. За посещението ми в „Марконикарс“ и за истинската самоличност на Клод Тивъридж не споменах нищо. Не знаех как английският закон се отнася спрямо подбудителството към самоубийство и по разни причини реших да не съобщавам това на никого.
Пит вече знаеше част от историята, но трябваше отново да я разкажа цялата на двамата, за да им стане ясно от началото до края.
Шофьорът на фургона получи указанията ми за важния пътен знак и като го сравни с картата, донесена от Пит, ни закара там на бърза ръка.
И Адмирал, и Корин Блейк бяха все още там, завързани за своите дървета. Конят ни посрещна с голяма радост за разлика от Блейк — чувствата му бяха смесени, особено като разпозна и Томкинс. Оказа се, че тъкмо Блейк е чупил в главата на старши сержанта собствените му бутилки.
Като се ухилих мръсно, извадих от джоба си медния бокс на Блейк и го подадох на Томкинс.
— Въоръжението на затворника — казах.
Томкинс разгледа зловещото на вид оръжие в дланта си и го премери. Блейк погледна с агонизиращ поглед и се строполи в безсъзнание на една от балите със слама.
— По-добре е да идем до хиподрума в Западен Съсекс, ако не възразявате — обадих се аз. — Там трябва да е колата ми.
Там си беше, съвсем сама в обширния паркинг, луната осветяваше ниската й тъмна форма. Слязох на пътя, ръкувах се с Томкинс и Пит, пожелах им късмет и се загледах в червените светлини на отминаващия конски фургон, който постепенно изчезна в тъмнината.
После отидох и запалих колата си, обърнах я и загърбих естественото си задължение — да отговоря на безкрайните въпроси в полицейския участък на Брайтън — и с пълна газ поех към Котсуолдс.
Воден от непреодолимо любопитство, заобиколих брега при Портсмут, като се надявах обществената библиотека все още да е отворена; така и се оказа. В справочния отдел взех една енциклопедия и потърсих думата Чичен Итца. Първото изписване на хартията беше правилното.
Чичен Итца, както открих, не беше император; беше име на столица. Древната столица на маите в Юкатан, индийски народ от Централна Америка, чийто разцвет е бил преди петнайсет века.
Вглеждах се в страницата, докато буквите не се разляха пред очите ми.
Това, което се случи после, предполагам, отчасти беше забавена реакция на пещерния страх, който изпитах, докато черното дуло на револвера на чичо Джордж беше насочено към корема ми; отчасти се дължеше на глада и смъртната умора и, разбира се — на натрупания стрес от последните седмици. Ръцете ми, цялото ми тяло започнаха да треперят. Опрях нозе в краката на масата, където бях седнал, и сграбих здраво дебелата книга, опитвайки се да се спра. Продължи минути, докато не извиках от слабост, после постепенно почна да преминава, напрежението изчезна от мускулите ми и чувствах само силен студ.
Чичен Итца. Станах внимателно и затворих книгата, като я сложих обратно на лавицата и тръгнах, влачейки се към колата. Бях поставил по-добра клопка, отколкото си представях, като обявих, че съм разбрал какво ми е казал Джо, преди да умре.