Спомних си ясно кабинета със стъклените шкафове. Тежкото дъбово бюро с орнаменти, папките, посветени на индианските племена, и отделната папка, надписана грижливо „Маи“. Чичо Джордж ми бе говорил много за маите; и си бе дал сметка, че думата Чичен Итца ще ме насочи право към него.
Осемнадесета глава
Това, което успях да направя в името на любовта си към Кейт, бе да разбия света й на парчета.
Стоеше пред мен, владееща се напълно, с толкова нескривана омраза в погледа, че буквално усещах болката си като горчивина в устата. Най-после вътрешните й огньове бяха запалени. В лицето й личеше нова зрялост и дълбочина, като че ли през последните две седмици бе станала жена. Това я правеше по-желана от всякога.
Разследването и съдебното дирене около живота и смъртта на Джордж Пен преминаха на два етапа и току-що бяха свършили; полицията, свидетелите, Кейт и аз стояхме в залата на брайтънския съд, като се готвехме да тръгваме.
Присъдата — временен пристъп на лудост — бе милостива, но всичко това не се изплъзна от душещите скандали журналисти. Разкритията за престъпната дейност на чичо Джордж и фирмите „Л. С. Пърт“ и „Марконикарс“ постоянно излизаха на първите страници цели две седмици.
Внушението ми чичо Джордж да се самоубие не бе помогнало никак на леля Деб. Бе невъзможно да се скрие истината от нея и шокът и психическото сътресение предизвикаха серия сърдечни пристъпи, четвъртият от които — фатален. Но за Кейт, която макар че не бе знаела нищо, може би това беше най-доброто.
Тя трябваше да се изправи лице в лице с неговата вина, но не с процес или присъда и затвор.
Така или иначе писмата ми със съболезнователни думи не получиха отговор. Телефонните обаждания не откриваха никого. Сега вече знаех защо. Тя ме обвиняваше за мъката, която бе изпитала.
— Ненавиждам те — каза тя с твърд глас. — Отвращаваш ме. Ти се промуши като червей в дома ни и прие всичко, което ти дадохме… — Помислих си за онези нежни целувки и пламъчетата в очите й. — И за благодарност подгони като хрътка нещастния стар човек, подгони го до смърт и в крайна сметка уби и една беззащитна стара жена. Сега нямам нито чичо, нито леля. Никъде си нямам никого. Съвсем никого.
Заговори с внезапна болка.
— Защо го направи? Не можа ли да ги оставиш на мира? Защо разруши дома ми? Знаеш колко ги обичах. Не мога да те гледам, мразя те толкова много…
Преглътнах и се опитах да докарам малко слюнка в пресъхналата си уста.
— Помниш ли децата, които трябваше да бъдат водени на училище с един специалист по джудо, за да бъдат в безопасност? — успях да кажа накрая.
Но Кейт гледаше с празен поглед, като че ли не бе чула нищо.
— Ти си най-голямото животно, което съм срещала, и макар че направи невъзможно да те забравя, никога няма да мисля за теб без… без… — гърлото й се сви конвулсивно, като че ли щеше да й прилошее. Обърна се рязко и несигурно закрачи към голямата главна врата, водеща на улицата.
Посрещнаха я блясъци на светкавици от фотоапаратите и видях как неуспешно се опитва да скрие с ръка лицето си. Уязвимостта и самотата, излъчвани от фигурата й с приведени рамене, плачеха за утеха и аз, човекът, който най-много би искал да й я даде, нямаше да бъда допуснат. Наблюдавах я как забързано минава между питащите репортери и се мушва в една кола под наем, която я чакаше.
Потеглиха. Зяпах тъпо след тях.
Тогава осъзнах, че до лакътя ми стои Лодж и ми говори от няколко секунди. Не чух и дума от това, което ми каза, после стана ясно, че очаква отговор.
— Извинете — промълвих. — Какво казахте?
— Не беше много важно. — Лодж погледна към вратата, откъдето бе излязла Кейт и въздъхна. — Вижте, след известно време ще почне да вижда нещата по-разумно, когато отново е в състояние да мисли спокойно. Чух повечето неща от това, което ви каза… но не трябва да се чувствате виновен, че чичо й се е впуснал в престъпление.
— Ако знаех… — спрях се на ръба да не изтърва „със сигурност“. — Ако знаех, че Джордж Пен е Клод Тивъридж, щях да направя нещата по друг начин.
— Нещата се развиха добре за семейство Пен, смятам — обади се отново Лодж. — Бързият край има своите предимства.
В тона му имаше скрит смисъл и разбрах, че той подозираше какво е участието ми в смъртта на чичо Джордж. Няколко пъти по-рано беше отбелязвал, че отсъствието ми от Брайтън в момента на крайния успех беше нещо нетипично, и бе изказал възпитан скептицизъм по повод оправданието ми, че съм бил много разтревожен за коня си. Беше изтъкнал, че когато е слушала радиообмена между хората на „Марконикарс“, брайтънската полиция е дочула слабо измърморване (неразбираемо), единствен изстрел и нищо повече. Те не са могли да разберат какво се е случило в последния момент, защо микрофонът е бил изключен и защо в стената са открили един куршум, и са стигнали до заключението, че чичо Джордж е пробвал стария си револвер дали е наред. Този изстрел обаче ги е накарал да забързат към сградата на „Марконикарс“.