Някъде, много отдалече забелязах, че малко ме заболя, докато изваждах рапирата, но помня, че пернах по китката една много висока жена, след това ударих един мъж по капачката на коляното и щом се завъртях, се замаях. Късото копие, изглежда, беше стандартното оръжие тук и един плешив тип с удивително сини очи, кръгло коремче и много яки ръце го беше нацелил за здрава забивка в гърдите ми, която парирах лесно. Автоматичната ми реакция беше да го закова с една кама, но когато се опитах да я извадя с лявата ръка, не се получи нищо, затова го пернах през лицето и отново се превъртях.
Имаше три или четири пъти, в които Лойош ми каза да залегна, и го послушах. Бяхме ги усвоили добре тези неща. Никой от нападателите ми не каза нещо кой знае какво, освен че една извика: „Дръжте джерега, той го предупреждава“ и помня, че бях впечатлен, че го е разбрала. Целият бой, с тях четиримата срещу Лойош и мен, не можеше да е продължил толкова дълго, колкото ми се стори. А може и да е продължил. Стараех се да не спирам да се движа, така че да си пречат един на друг, и общо взето се получи, докато накрая не ударих един много добър на онзи с коремчето, право в сърцето, и той се срина.
Не знам дали той отнесе рапирата ми, или аз сам я пуснах, но точно след това метнах една кама и залегнах под едно от копията. Този път мъжът с широкия кожен колан, от който висеше дълъг рог, беше толкова изненадан, че не можа да вдигне копието. Залитна назад и падна, а после не помня какво точно стана, но мисля, че го довърших на място, понеже след това намерих една от камите си в шията му.
Подозирам, че съм му вдигнал копието, защото помня как го хвърлих и не улучих, а Лойош ми каза да залегна, а после в гърба ме прониза изгаряща болка, отдясно, и си помислих: „Получих си го най-после“. След това зад мен се чу писък и си отбелязах наум точка за Лойош. Усетих, че съм на колене, и помислих: „Така изобщо няма да стане“, а някаква висока жена се засили право срещу мен.
С нея какво стана не знам, защото следващият ясен спомен, който имам, е как лежа на гръб, а другата жена, в щавената кожа, стои над мен, стиснала копието, а Лойош я напада в лицето, отстрани. Погледът й се беше замаял. Джерегската отрова не е най-смъртоносната, която познавам, но щеше да свърши работа, а той не я щадеше. Тя се опита да ме прободе с копието, но се превъртях, и аз не знам как. Направи една стъпка след мен, след което като че ли само въздъхна и се смъкна на земята.
Полежах така, после вдигнах глава. Високата се беше свила до едно дърво, още дишаше, но собственото й копие стърчеше от корема й. Представа нямам как го бях постигнал. Очите й бяха отворени широко и ме гледаха. Тя се опита да проговори, но от устата й излезе кръв. След малко дишането й спря и тялото й потръпна.
„Оправихме ги, Лойош. И четиримата. Оправихме ги“.
„Да, шефе. Знам“.
Изпълзях до останките на най-близката — жената, която беше убил Лойош, и откъснах от дрехата й достатъчно голям парцал за раната на гърба си. Докато я превържа, ме болеше като… а бе, болеше.
Замаях се, но не загубих съзнание и след около час започнах пробата дали ще мога да седна. Над мен кръжаха джереги — можеха да доведат или да не доведат някой при нас. Лойош ми предложи да ги прогони, но не исках да ме оставя. Така или иначе вече трябваше да се махам оттук.
Успях да се изправя, което беше трудно, и да не изкрещя, което беше още по-трудно. Извадих няколко неща от торбичката си с вещерски принадлежности — листа келш за енергия, както и една гадна на вкус смес, направена от мухлясал хляб и прах от кинийра, масло от карамфил и зарасличе. Това го увих в друг парцал от противничката ми, намокрих го от манерката и успях да подменя превръзката на гърба си. Кървенето беше поспряло, но щом свалих парцала, започна отново и болеше много. Извадих още кинийра, последната, и я омесих с масло от червеево дърво, с още масло от карамфил, корфина и смлени борови иглички, намокрих всичко това в друг парцал от жертвата на Лойош и го притиснах на рамото си.
Изплюх листа от келш, реших, че ако сдъвча още един, сигурно ще ме убие, и пак се изправих. Парцалът на гърба ми се смъкна, така че трябваше да го наместя отново и да го стегна с колана на синеокия. После стиснах зъби и бързо — хе! — се затътрих през гората.
След стотина крачки отново да ми се зави свят и се наложи да седна. След малко опитах пак и се отдалечих може би малко повече. Поседях и след като се усетих, че сипя люти проклятия, все пак се реших на още един лист келш. Предполагам, че е подействал, защото мисля, че изминах почти цяла миля, преди да се наложи отново да спра.
„Лойош, в каква посока вървим?“
„Все още към пристанището, шефе. Щях да ти кажа, ако се бяхме отклонили“.
„О. Добре“.
Повече нищо не казах, защото дори само това сякаш ме изцеди. Надигнах се с олюляване и поднових енергичното тътрене. Всяка крачка беше… но не, не искам повече да мисля за това, пък и вие не държите да го чуете. Бяхме на по-малко от две мили от мястото на битката и може би на пет мили от пристанището, когато Лойош каза: „Отпред става нещо, шефе“.
„Така ли? Мога ли вече да умра?“
„Не“.
Въздъхнах.
„Колко е далече?“
„На стотина стъпки“.
Спрях и се скрих зад едно голямо дърво.
„Има ли някаква причина да го забележиш чак сега, Лойош?“
„Не знам. Тези хора нямат много психична енергия. Може би… изчезна“.
„Не усещам телепорт“.
„Не знам, шефе. Той просто… какво е това?“
„Това“ беше някакъв звук, като глух тътен, който постепенно се усилваше и ставаше все по-висок. Стояхме и се вслушвахме. Къде бяха вълните, вътрешният пулс? Не бях сигурен. Дървото беше старо, със светлозелена кора, и беше гладко до бузата ми. Да, в тътена се долавяше пулс и някакъв много деликатен намек за ритъм.
„Звучи някак хипнотично, шефе“.
„Да. Дай да погледнем“.
„А? Защо? Не искаме да ни видят, нали?“
„Ако търси мен, не можем да го избегнем. Ако не… наистина ли мислиш, че ще мога да извървя целия този път до пристанището? Да не говорим как ще се оправям с проклетата му лодка, като стигна там!“
„И какво мислиш да правиш?“
„Не знам. Може би ще го убия и ще му открадна каквото може да ми свърши работа“.
„Смяташ ли, че си в състояние да го убиеш?“
„Може би“.
Седеше в една падинка сред полето, кръстосал крака под себе си, със съвсем изправен гръб, но в същото време — като че ли отпуснат. Очите му бяха отворени и гледаха общо взето в нашата посока, но докато приближавахме, не му пролича, че ни забелязва. Не можех да предположа дома му… изглеждаше блед като тиаса, тънък и жилест като атира, със скосени очи и остри уши като на дзур. Чертите му, високите скули и острата брадичка можеха да са на дракон или вероятно на феникс. Косата му беше светлокафява, но изглеждаше тъмна на фона на кожата му. Носеше торбести тъмнокафяви гащи, сандали и нещо като син елек, с кожена мрежа отгоре. На врата му на верижка висеше голям черен скъпоценен камък. Погледнах с какво е обут и реших, че няма да го пуснат в никое уважаващо себе си заведение.
Под лявата си ръка държеше някакво странно кръгло устройство с диаметър около две стъпки. „Това е барабан, шефе. Забеляза ли кожата отгоре?“
„Да. Направен е от раковина, струва ми се. Предполагам, че е безвреден. Можем да го помолим за помощ или да го убием. Други предложения?“
„Шефе, не мисля, че в това състояние можеш да го убиеш“.
„Ако успея да го сгащя, докато не го очаква…“
Непознатият изведнъж престана да прави каквото правеше и очите му се вторачиха в нас. После погледна барабана си, намести една от кожените жилки, обшити по кожата, и като че ли го изпъна отгоре. Тупна го с някаква палка и изтръгна богат и изненадващо музикален тон. Намръщи се, намести друга каишка, чукна отново и сякаш остана доволен. Не забелязах някаква разлика между двата тона.
— Добър ден — успях да промълвя.
Той кимна и ми отвърна с бегла усмивка. Погледна Лойош, после — отново барабана си. Удари го пак, много леко, после — по-силно.
— Добре звучи — подхвърлих. Едва дишах.
Очите му се ококориха, но изражението му сякаш означаваше нещо друго, не изненада — и аз не знам какво. Проговори едва сега, с кротък и по-скоро писклив, отколкото висок глас.
— От континента ли сте?
— Да. На гости. — Той кимна. Озърнах се за нещо, за което да го заговоря, докато измисля какво да правя. — Как го наричате това?
— На острова — каза той — му викаме барабан.
— А, хубаво име. — Залитнах напред и рухнах.