„Не знам, шефе“.
„Май трябва да поогледам“.
„Не прави глупости“.
На това отговорих с груба забележка. Вече бях доста притеснен и проклет да съм, ако не трябваше да предприема нещо, глупаво или не. Завъртях Маготрепача и надигнах рапирата. Стиснах зъби. Отправих молитва към Вийра, богинята-демон, и се приготвих да посрещна нападателите си.
И тогава се случи нещо необикновено.
Отзоваха се на молитвата ми.
Не че вече не я бях виждал. Веднъж бях изпътувал няколко хиляди мили през свръхестествени ужасии и през царството на мъртвите, само за да й кажа „добър ден“. И докато дядо ми говореше за нея с почит и благоговение, драгарите говореха за нея и пасмината като нея така, както аз говоря за перачката си. Това, за което намеквам, е, че никога не е имало съмнение в реалното й, телесно съществуване; просто, макар да имам навика да отправям кратка молитва към нея винаги, когато се каня да извърша нещо особено опасно и глупаво, никога дотогава не беше ми се случвало нещо подобно.
Добре де, последното си го взимам обратно. Може би имаше един случай, в който… не, едва ли е възможно. Все едно, това е друга история.
Така или иначе, изведнъж се озовах на съвсем друго място, без да усетя, че съм се преместил, и без онова неразположение, което ние, източняците, сиреч човеците, изпитваме, когато се телепортираме. Намирах се в някакъв коридор, грубо с размерите на трапезарията в Черен замък. Целия в бяло. Безукорно бяло. Таванът трябваше да е на стотина стъпки над мен, а стените бяха на поне четиридесет стъпки една от друга, с бели колони пред тях, може би на разстояние двайсет стъпки една от друга. Може би. Възможно беше сетивата ми да са се объркали от безукорната белота на всичко. Или може би всичко, което донасяха сетивата ми, звучеше безсмислено на това място. Коридорът продължаваше безкрайно в двете посоки. Въздухът беше хладен, но не неприятно. Не се чуваше никакъв звук, освен собственото ми дишане — и имах онова особено чувство, което получаваш, когато не знаеш дали чуваш тупкането на сърцето си, или само го усещаш.
Лойош беше стъписан и онемял. Такова нещо не се случва всеки ден.
Първата ми реакция, в първоначалните секунди след пристигането ми, беше, че съм жертва на масивна илюзия, сътворена от онези, които се опитваха да ме убият. Но това всъщност не издържаше на логиката, тъй като ако можеха да направят това, значи можеха просто да ме светнат, което очевидно искаха.
Забелязах в краката си някаква черна котка — гледаше ме. Измяука, след което се надигна и много целеустремено тръгна пред мен. Добре, може да съм сбърканяк, но ми се струва, че ако сте в беда и сте се помолили на богинята си, а после изведнъж се окажете в някакво място, което никога досега не сте виждали, и пред вас има черна котка, която тръгва нанякъде, то не ви остава нищо друго, освен да тръгнете след нея.
Така и направих. Стъпките ми заотекваха много силно, което странно защо ми подейства успокоително.
Прибрах в движение рапирата, тъй като богинята-демон можеше да го изтълкува погрешно. Коридорът продължаваше направо, а краят му беше скрит от мъгла, която заотстъпва пред мен. Вероятно беше илюзорна. Котката застана точно на границата на мъглата, готова всеки момент да изчезне в нея.
Лойош каза: „Шефе, да не би да я срещнем?“
„Така изглежда“.
„О!“
„Срещал си я вече…“
„Помня, шефе“.
Котката наистина изчезна в мъглата, която този път си остана на мястото. Още десетина крачки и престанах да виждам стените. Въздухът изведнъж стана по-студен и много ми заприлича на мазето, от което току-що се бях измъкнал. Появиха се врати, уловени в мига на отварянето им — много бавно, театрално. Бяха два пъти по-високи от мен и по тях се виждаха ваяния — бяло, на бял фон. Струваше ми се малко, как да кажа, глупаво, да се накарат двете крила да се разтворят толкова пищно на ширина няколко пъти повече, отколкото ми трябваше. Освен това ме оставиха в неведение дали трябва да изчакам, докато престанат да се разтварят, или да вляза колкото може по-бързо. Стоях и се чувствах много тъпо, докато не започнах отново да виждам. Още мъгла. Въздъхнах, свих рамене и пристъпих.
Беше трудно мястото да се определи като стая — по-скоро приличаше на двор, с под и с таван. Бяха изтекли десет или петнайсет минути, откакто бях пристигнал тук. Лойош не казваше нищо, но усещах напрежението му по впитите му в рамото ми нокти.