— Даваха ли ти хубава храна поне? — попитах.
Той го премисли много бавно.
— Не, не бих казал.
— И на мен.
— Не бих имал нищо против. — Замълча и зяпна в прозореца. Проследих погледа му, но не видях нищо забележително. Погледнах го отново.
— Какво има?
— На прозореца има пречки.
— Е, и?
— Стаята, в която бях, нямаше прозорец.
— И какво?
Той вдигна дървената лъжица от остатъците от последната ми храна, отиде до прозореца и почука по решетките.
— Мислиш, че можеш да ги разклатиш ли? — попитах.
— А? О, не, нищо такова. Но чуй. — Почука отново. Чу се обичайният звук на дебело желязо, когато го удариш с дебело дърво. — Не звучи ли страхотно?
Помъчих се да реша дали се шегува.
— Мм, мисля, че иска настройка.
— Вярно. Интересно, дали ще се получи, ако ги увия с различни парчета плат.
Въздъхнах и се отпуснах на леглото с надеждата, че наистина ни подслушват. Няколко часа по-късно вратата се отвори. Двамата стражи държаха късите си копия с вид на хора, които знаят как се използват. Зад тях беше моят приятел, кралският какъвто там се падаше. Кимна ми и каза:
— Моля, елате с мен.
Кимнах на Айбин и рекох:
— Посвири и за мен.
— Добре.
На рунтавите вежди казах:
— Не съм сигурен дали ще мога да вървя много дълго.
— Ако трябва, ще те носим.
— Ще се опитам.
И го направих. Краката ми все още малко се олюляваха и гърбът ме болеше, но се справих. Залитах малко повече, отколкото се налагаше, само заради принципа, че няма да навреди, ако си мислят, че съм по-зле, отколкото бях. Но изминахме само няколко крачки по коридора до една стая, в която имаше две столчета без гръб и няколко прозореца. Той зае едното, аз се отпуснах на другото и не ми хареса много.
— Имаше големи спорове как да постъпим с вас двамата — каза той. — Някои настояват да суспендираме древните закони против изтезанията. Други смятат, че трябва да ви екзекутираме публично, и то веднага, което ще предотврати назряващите бунтове.
Замълча, явно за да види дали имам да кажа нещо. Тъй като не смятах, че ще иска да чуе колко ме боли гърбът, останах ням.
— Засега Негово величество Коркор’н, синът на човека, когото вие убихте, е убедил всички да изчакаме, докато не получим отговор от континента. Очакваме да отрекат, че са ви изпратили, но искаме да им предоставим тази възможност. Ако направят каквото се очаква, вероятно ще ви екзекутираме. Ако сте любопитен, повечето хора държат да ви пребием с камъни, въпреки че според някои е по-добре да ви вържем и да ви хвърлим на орките.
— Всъщност не съм любопитен — отвърнах.
Той кимна и продължи:
— Докато изчакваме, все още имате възможност да ни кажете истината. Същото ще кажем и на приятеля ви. Ако той проговори преди вас, най-вероятно ще бъде пратен в изгнание. Ако вие проговорите, той ще умре, а на вас може би ще ви се разреши да си заминете. Най-малкото ще ви се разреши да вземете отрова, което е много по-приятна смърт от другите две.
— От личен опит ли го знаете? — попитах.
Той въздъхна.
— Не искате ли да ни кажете? Кой ви изпрати? Защо?
— Просто дойдох за риболова.
Той се обърна към стражите.
— Върнете го в килията и доведете другия.
Направиха го. Можех да подхвърля нещо умно на Айбин, докато се разминавахме, но нищо не ми хрумна. Бях готов да дам много, за да чуя какво ще си кажат двамата, но все още нямах никаква връзка с Глобуса, а вещерството, както вече казах, не действаше. Може би просто си седяха и си играеха на камъчета с’янг достатъчно дълго, за да изглежда добре. Или наистина вярваха, че ми помага. Или може би ставаше нещо съвсем различно, което съвсем ми се губеше. Нямаше да е за първи път.
Оставиха ни там още два дни, през които научих за разликата между „набиващ“ се такт и „търкалящ“ се ритъм, между барабани от рибешка и от животинска кожа, как да разбереш, че челюстната кост, от която се каниш да направиш палка, е леко пукната, и как се подготвяш за празнично, „твърдоземно“ или „землисто“ барабанене; ритуално, „разбиваща се вълна“, или „вълнисто“ барабанене; и спиритуално, или „дълбоководно“ или „воднисто“ барабанене. Айбин ги беше изучавал всичките, но предпочиташе „вълнистото“.
Всичко това не ме интересуваше толкова, колкото се правех, че ме интересува, но все пак беше единственото забавление подръка. През това време ме разпитаха още два пъти, но характерът на разговорите вече можете да попълните сами. Разговорите с Айбин бяха по-интересни от разпитите, когато не барабанеше, но не научих нищо, което да ми помогне да реша дали работи за тях, или не.