Ако бях имал половин минута, за да се събудя, щях да реша, че сънят означава никаква помощ, но я нямах тази половин минута, нито нужда от това.
„Шефе! Събуждай се!“ Гласът в главата ми беше много силен и много добре дошъл.
„Лойош!“
„Идваме, шефе. Приготви се. Има ли някой с теб?“
„Не, тоест да. Един приятел. Е, може би приятел. Може да е враг. Не знам…“
„Точно това най-харесвам в работата си при теб, шефе — точността ти“.
„Не ми се прави на умник, Кой е с теб?“
Но не се наложи да ми отговаря, защото в този момент стената до мен стана светлосиня, огъна се в себе си, стопи се и се оказах лице в лице с моята жена, Коути.
Станах, а съкафезникът ми се размърда.
— Ти и колко Господари на дракони? — рекох.
— Двама. Защо? Мислиш ли, че ни трябват повече?
Подхвърли ми една кама. Хванах я за дръжката.
— Благодаря.
— Няма за какво. — Тя пристъпи към вратата, поигра си малко с нея и чух как железният лост отвън се удари в пода.
— В сградата може да има неща, които ще ти трябват — каза тя. — Някой Маготрепач например.
— Логично. Има ли, хм, някой все още жив?
— Вероятно.
Влезе Алийра… много ниска за драгарка, с ъгловато лице и зелени очи. Кимна ми много учтиво.
Отвърнах й по същия начин.
— Намерих ето това. — Тя ми връчи златната верига, която увих около китката си.
— Коути току-що ми спомена за нея. Благодаря.
Съкафезникът ми, който като че ли изобщо не беше притеснен от развоя на събитията, стана.
— Помниш ли какво си казахме за философията на бягането от килии?
Коути погледна него, после — отново мен, Помислих. Можеше наистина да е точно това, което изглеждаше, в който случай му бях създал големи неприятности затова, че ми помогна. Погледнах към вратата на килията. Алийра вече беше влязла, а не се забелязваше някакво вълнение, което да покаже, че някой е забелязал какво става. В стената зад мен имаше кръгъл отвор с диаметър около осем стъпки, а зад нея — нищо освен островния мрак, изпълнен със свежия дъх на океана.
— Добре, хайде — казах. — Обаче! Ако ти се въртят някакви мисли да ме предадеш… — Замълчах и вдигнах камата пред очите му. — В Империята на това му викаме нож.
— Нож — повтори той. — Схванах.
Лойош прелетя и кацна на рамото ми. Пристъпихме през стената и навън, в нощта.
Пети урок
Завръщане у дома
Коути поведе, Алийра остана в тил. Промъкнахме се тихо покрай редица постройки. Разбрах, че съм бил точно до двореца и че повтаряме почти точно пътя, по който бях избягал след убийството. Навлязохме в горите извън града и спряхме, колкото да се вслушаме за преследвачи. Нямаше. Краката ми не се зарадваха на коренаците. Помислих дали да не пратя Лойош да се върне да ми прибере ботушите, но не го помислих много сериозно. Погледнах Айбин, който също беше без ботуши. Май изобщо не го притесняваше.
— Хубаво е да си имаш приятели — отбелязах, след като тръгнахме отново.
— Добре ли си? — попита Коути.
— Общо взето. Ще трябва да го даваме по-бавно.
— Беше ли, хм, разпитван?
— Не по начина, който имаш предвид. Но успях да се поразнебитя малко.
— Вече е доста след полунощ. Ще трябва да побързаме, за да стигнем до съмване, да не говорим, че можем да изтървем отлива.
— Не съм сигурен, че ще мога да бързам.
— Какво стана?
— Много съм стар да се катеря по дървета.
— Можех да ти го кажа.
— Да.
— Постарай се колкото можеш.
— Ще се постарая. — Гърбът вече ме болеше, а и ръцете ми започнаха да треперят. — Ако срещнем някой да барабани в гората, хайде да не спираме за разговори.
— Ще трябва да ми разкажеш за това — каза Коути. Чух смеха на Лойош в главата си. Айбин, който вървеше точно пред мен, или не чу забележката, или предпочете да не й обърне внимание. Клоните ме пердашеха в лицето също като последния път. Последния път обаче Коути и Алийра не бяха с мен, тъй че имах повод за оптимизъм. От друга страна, клоните жилеха по същия начин. Няма много философия тук, ако я търсите.
След около час спряхме, всички заедно въпреки че никой не беше казал нищо. Седнах, опрях гръб на едно дърво и попитах:
— Е, какъв е планът?
— Имаме кораб, който ни чака в едно заливче на няколко мили оттук — каза Алийра.
— Кораб? Как можеш да ги караш тия неща?
— Има си екипаж от дома Орка.
— Сигурна ли си, че ще ни чакат?
— Мороулан е там.
— Аха. Поласкан съм. И благодарен, също.
Алийра изведнъж се усмихна.
— На мен ми хареса.
Коути не се усмихна. След няколко минути почивка отново станахме. Лойош изхвърча от рамото ми и полетя напред да оглежда, а ние отново си запробивахме път през дърветата, вече по-енергично. Все още беше тъмно, но Алийра беше направила светлинна, която висеше във въздуха на няколко крачки пред нас и подскачаше в ритъм със стъпките й.