Двамата с Алийра бяха нещо като братовчеди, и двамата от дома на Дракона, което означаваше, че предпочитат хубавата битка пред хубавото ядене — моето определение за лудост. Бяха млади според драгарските представи, на не повече от петстотин години. Щях да изживея целия си живот, докато те все още щяха да са си млади, но няма смисъл да се задълбочаваме в това. Той носеше черното и сребристото на дома на Дракона, с леко наблягане на черното, тя наблягаше на сребристото. Тя беше ниска и бърза. Той беше висок и също толкова бърз. Бяхме станали приятели на Пътеките на мъртвите. Добре де, стриктно казано, това не е точната истина, но все едно. Имаше някои неща, които ни правеха приятели, независимо от различията във видовете, Домът, класата и колко високо ценим яденето, но и това няма значение. Важното е, че той беше тук и ни чакаше, когато двамата невзрачни орки ни докараха на кораба.
Изгледа Айбин с любопитство, но не попита кой е и какъв е. Издаде отривиста заповед и корабът леко се полюшна, разклати се, обърна и потегли. Отдалечихме се от острова съвсем чисто, все едно че бягството изобщо не беше кой знае какъв подвиг. Което, предполагам, всъщност си беше точно така, въпреки изпънатите ми нерви.
Гледах смаляващото се петно на Грийнери на ръждивочервения хоризонт и макар да не бях забелязал как се беше свило сърцето ми, усетих, че се отпуска. Огледах екипажа и останах леко разочарован, че не виждам познати лица; странно защо нямаше да имам нищо против да се натъкна на Юинта или на някой друг от „Гордостта на Чорба“. От друга страна, не ми прилоша от вълнението, въпреки че вече не разполагах с талисмана, който ми беше помогнал на идване.
Щом платната се издуха и повлякоха кораба, водните пръски ме удариха в лицето и очите ме засърбяха. Мороулан стоеше до мен, Алийра — до него. Айбин стоеше отпред, при носа, и правеше нещо с барабана си. Коути не се мяркаше никаква.
— Дължа ти едно, Мороулан — казах.
— Обезпокоен съм — промълви той.
— Че ти дължа ли?
— Деймар каза, че не можал да поддържа връзката с теб.
— Да, и аз мислех за това.
— Чувствам, че на този остров има нещо.
— Има някаква причина да се прекъсне връзката ни към Глобуса — намеси се Алийра. — Не е разстоянието.
— Недолюбвам това — въздъхна Мороулан.
— Кво?
— Казва, че не му харесва — поясни Алийра.
— О!
Мороулан се размърда леко, без да откъсва очи от острова. Дългите му пръсти потъркаха големия рубин на сребристата му туника. Погледнах назад. Островът вече почти не се виждаше. Лойош беше на рамото ми. „Роуца къде е?“, попитах го.
„Остана вкъщи“.
„Не си пада много по океани, а?“
„Предполагам. Но и тя се безпокоеше за теб“.
„Радвам се да го чуя. Доста си полетял, докато стигнеш брега“.
Не ми отговори веднага. В ума ми нахлуха образи, които много приличаха на съня от предната нощ. Въображаемите ми криле още боляха.
„Тревожех се за теб, шефе“.
„Да. И аз“.
Оставих Мороулан и Алийра и тръгнах по палубата да намеря Коути. Тя гледаше океана напред. Тук пръските бяха по-тежки — едри капки вместо фина мъгла. Нощта се промъкваше след късния ден.
— Май не се доверяваш на приятеля си — каза тя.
— Така е.
— Тогава защо го взе?
— Ако не ни играят някаква игра, дължа му го.
— Разбирам. Ти винаги плащаш дълговете си, нали, Влад?
— Долавям известна ирония в гласа ти.
Тя не ми отговори.
— Ти ме спаси — казах след малко.
— Съмнявал ли си се?
— Не знаех дали ще можеш. Не знаех, че Лойош ще може да прелети над толкова много вода.
— Сигурно ти е било трудно.
— Не толкова трудно, колкото… — Замълчах, огледах ноктите си и добавих: — Не беше толкова зле.
Тя кимна, все така без да ме поглежда.
— Радвам се, че революцията можа да се лиши от теб за няколко дни — казах.
— Не се заяждай.
Прехапах устна.
— Всъщност не исках да прозвучи точно така.
Тя кимна отново. Вляво се чу силен плясък. Сигурно пак орки, но ги бях пропуснал. Коути заговори тихо, тъй че едва можех да я чуя над скърцането и воя на вятъра.