— Разбирам.
— Мога ли да получа уверението ти, че в бъдеще няма да се замесиш с тях?
Гледаше ме много твърдо. Почти се почувствах заплашен.
— Я ми кажи нещо, шефе — казах. — Защо всеки път, когато говоря с някой по-високо в организацията, правите едно и също? В някое специално училище ли ходите, или какво?
— Не бих казал, че съм много високо — отвърна той.
— Сега пък се правим на скромни. Не, взимам си думите обратно. Демона например не говори като вас.
— Как говорим ние?
— О, знаеш. С насечени изречения, все едно че набивате само фактите и нищо друго.
— А действа ли?
— Май да.
— Е, значи ти е ясно.
— Но ако и аз се издигна толкова високо и почна също да говоря така? Притеснява ме. Май ще трябва да си променя всички планове за бъдещето.
— Баронет, знам, че си много забавен. Няма нужда да ми го доказваш. И знам, че си много корав също така, тъй че и това няма нужда да ми го доказваш. Но хората, с които си имам работа по този въпрос, не се интересуват от тарикати и са много по-корави от теб. Дотук сме наясно, нали?
Кимнах.
— Добре. Сега можеш ли да ми дадеш някакви уверения за тези източняци?
— Мога да ти кажа, че не ме харесват. Аз също не ги харесвам. Нямам никакви намерения да имам нещо общо с тях. Но вече контролирам този район и ще го управлявам както намеря за добре. Ако това ме докара до контакт с тях, не мога да ти кажа как ще се оправя, докато не стане. Това е най-доброто, което мога да направя.
Той кимна замислено, без да откъсва поглед от мен. После каза:
— Не съм убеден, че е най-доброто.
Издържах погледа му. Бях въоръжен и той го знаеше, но все пак се намирах в неговия кабинет, в единствения стол, който имаше. Ако беше направил в кабинета си половината неща, които аз бях направил в своя, можеше да ме убие, без да му мигне окото. Но понякога е по-безопасно да не отстъпваш, така че повторих:
— Това е най-доброто, което мога да направя.
— Добре — заяви той. — Ще оставим нещата дотук и ще видим какво ще стане. Остави вратата отворена на излизане. — Стана с мен и ми кимна вежливо. На излизане от сградата магьосникът, който ме беше пренесъл тук, предложи да ме телепортира обратно. Отклоних предложението. Беше само две мили.
— А бе краката ми нещо са отекли — каза Крейгар.
Магьосникът подскочи има-няма двайсет стъпки нагоре. Аз успях да се сдържа макар и с усилие.
— Ти откога си тук? — попита чворестият.
Крейгар го погледна учудено.
— Ти ме телепортира. Би трябвало да знаеш.
— Извинявай, днес май ще повървим пеш — казах.
И тръгнах, преди магьосникът да реши какво да прави. Щом се отдалечихме на безопасно разстояние, се посмяхме здраво.
Късно след полунощ Коути най-после се върна. Роуца прелетя от рамото й и поздрави Лойош, докато Коути хвърли ръкавиците си на лавицата в хола, тръшна се в края на дивана, смъкна ботушите си, разтри пръстите на краката си, протегна се като котка и каза:
— Още не си легнал.
— Четох — отвърнах й и вдигнах за доказателство тежкия том.
— Какво?
— Сборник есета от оцелели след Бедствието на Ейдрон и ранните години на Междуцарствието.
— Добри ли са?
— Някои. Повечето обаче нямат нищо общо с Бедствието на Ейдрон или с Междуцарствието.
— Драгарите са си такива.
— Да. Повечето обичат да говорят за неизбежността на катаклизма след един Велик цикъл или за „Истинския и окончателен смисъл на прераждането на Феникса“.
— Скучно.
— И е така, в по-голямата част. Има и няколко добри. Един атира, Бройн, твърди, че имало някакъв опит да се използва магьосничество по време на Междуцарствието, когато било почти невъзможно, и това тласнало магьосниците да развият умения, които правят днешното магьосничество много по-могъщо.
— Интересно. Значи не смята, че Глобусът се е променил с това, че е стигнал до Залите на Съда?
Кимнах.
— Теорията изглежда привлекателна.
— Така е. Странно, че не ми е хрумвало досега.
— На мен също. Да си виждала гостенина ни?
— Напоследък не. Сигурно е добре.
— Предполагам. Не е от тези, които сами си докарват неприятности. Все още се чудя дали не е шпионин.
— Интересува ли те?
— Интересува ме да не ме е пратил за зелен хайвер. Иначе не. Не изпитвам кой знае какво чувство на лоялност към Империята, ако питаш за това.
Тя кимна и се протегна отново, с ръце над главата. Косата й, дълга, кафява и леко къдрава в края, се беше разрошила приятно, а тъмната й кожа я правеше да изглежда винаги малко като в полусянка. Копнеех за нея, но бях започнал да свиквам. Може би бях започнал да свиквам да не виждам лекото кривване на устната й, когато подхвърлеше иронична забележка, или как поглеждаше към тавана с отметната глава, със сбърчено чело и китките, скръстени в скута й, когато сериозно се замислеше за нещо. Може би щях да свикна с това. А може би не.