Тя седеше на бял трон, поставен на пиедестал, и изглеждаше точно както я помнех, но и нещо повече. Много висока, с лице, някак неопределимо неземно, като в същото време беше много трудно да я гледаш дълго, за да различиш подробностите. Всеки от пръстите й беше с една става в повече. Роклята й беше бяла, кожата и косата й — много тъмни. Сякаш беше единственото същество в стаята, и сигурно беше така.
Щом се приближих, тя стана, после слезе от пиедестала. Спрях на десетина стъпки от нея. Чудех се какъв жест на почитание се полага в случая, ако изобщо бе нужен такъв. На нея обаче като че ли й беше все едно. Гласът й беше нисък и равен, леко мелодичен и сякаш съдържаше в себе си собственото си ехо. Каза:
— Ти ме призова.
Окашлях се.
— Бях изпаднал в беда.
— Да. Доста време изтече, откакто се видяхме.
— Да. — Окашлях се отново. Лойош беше притихнал. Какво, да я питам: „Как вървят нещата тук?“ ли? Изобщо, какво казва човек на своето божество-покровител?
— Ела с мен — каза тя. И ме изведе през мъглата. Пристъпихме в по-малка стая, цялата в тъмнокафяво. Креслата бяха удобни и огънят в камината пращеше и хвърляше искри. Изчаках я да седне първа, след което поседяхме като двама стари приятели, изпълнени със спомени за отминали битки и опразнени бутилки. Тя каза: — Има нещо, което можеш да направиш за мен.
— Аха — рекох. — Това обяснява нещата.
— Кои неща?
— Не можех да разбера защо цяла група магьосници изведнъж ще реши да ме напада в едно мазе в Южна Адриланка.
— И сега смяташ, че си го разбрал?
— Имам идея.
— Какво търсеше в това мазе?
Помислих набързо колко от личния си живот е редно човек да обсъжда с личния си бог, след което отвърнах:
— Свързано е със семейни проблеми. — По лицето й пробяга нещо като насмешка, последвана от въпрос. Казах: — Жена ми си е наумила да се свърже с една група въстаници…
— Знам.
За малко да я попитам откъде знае, но го преглътнах.
— Да. Ами, сложно е, но накрая, преди няколко недели, взех, че изкупих интересите на организацията в Южна Адриланка… където живеят човеците.
— Да.
— Опитвах се да поразчистя. Нали знаеш, отрязваш най-гадните неща и оставяш по-доходните.
— Май не е много лесно.
Свих рамене.
— Спестява ми неприятности.
— Нима?
— Е, може би не напълно.
— Но — настоя тя, — мазето?
— Оглеждах къщата за възможна кантора за района. Всъщност беше моментално хрумване… видях надписа „Дава се под наем“, докато минавах по друга работа…
— Без охрана?
— Другата ми работа беше да се видя с дядо ми. Не взимам охрана навсякъде, където ходя. — Беше вярно; чувствах, че докато ходовете ми си остават непредсказуеми, би трябвало да съм в безопасност.
— Може би това е било грешка.
— Може би. Но всъщност ти не си ги накарала да ме убият, а само да ме изплашат.
— Значи смяташ, че аз съм го нагласила?
— Да.
— Защо да правя такова нещо?
— Ами, според някои мои източници, не можеш да доведеш смъртни при себе си или да говориш пряко с тях, освен ако не те призоват.
— Не изглеждаш сърдит за това.
— Сърденето би било неуместно, нали?
— Е, да, но не си ли свикнал с неуместното сърдене?
Усетих нещо като сух кикот, който се опитваше да се изсипе от устата ми. Потиснах го и отвърнах:
— Работя по въпроса.
Тя кимна и ме прикова с очи — изведнъж забелязах, че са бледожълти. Много странно. Изгледах я твърдо.
„Знаеш ли шефе. Не съм сигурен, че ми харесва“.
„И аз“.
— Е — казах й, — след като вече съм тук, какво искаш?
— Само това, което вършиш най-добре — каза тя с тънка усмивка.
Помислих.
— Искаш някой да бъде убит? — Обикновено не съм чак толкова прям, но все още не бях сигурен как да говоря с богинята. Казах: — За богове… ъъъ… тарифата е по-висока.
Усмивката не падна от лицето й.
— Не се безпокой. Не искам да убиеш бог. Само един крал.
— О, добре. Тогава нямаш проблем.
— Хубаво.
Рекох:
— Богиньо…
— Естествено, ще ти се плати.
— Богиньо…
— Боя се, че ще трябва да минеш без някои от обичайните си ресурси, но…
— Богиньо!
— Да?
— Защо са те нарекли „богинята-демон“, между другото?
Тя ми се усмихна, но не отговори.
— Добре, кажи ми за работата.
— Има един остров на запад от Империята. Казва се Грийнери.
— Знам го. Между Северен пристан и Елди, нали?
— Точно така. Там живеят около четиристотин хиляди души. Много от тях са рибари. Имат също така овощни градини за търговия с континента, както и скъпоценни камъни, с които също търгуват.
— Драгари има ли?
— Да. Но не са имперски поданици. Нямат определен дом, така че никой от тях няма връзка с Глобуса. Имат крал. Налага се той да умре.