„Лойош, Роуца изглежда странно. Да не е бременна?“
„Ъ? Не, шефе. Най-малкото, поне не мисля. В смисъл, както вървят нещата…“
„Все едно. Какво й е тогава?“
„Ами, нали знаеш, че тя е малко по-близка с Коути от мен, така че…“
„О, разбирам. Добре“.
Изгълтах си клавата, облякох се, взех Лойош и Роуца и тръгнах по първата си задача. Айбин беше в синята стая, но още не се беше размърдал. Завиждах му.
Групата на Кели се беше премествала два пъти след последния път, когато им посетих щаба, и последното място твърде много се различаваше от предишните. Досега си правеха събранията в някое жилище, в което същевременно живееха двама или трима от тях, но наскоро си бяха намерили един празен склад, недалече от един от селските пазари, които изникваха хаотично из цяла Южна Адриланка. Всичките му някогашни прозорци бяха заковани с дъски, било като ужасно непохватен защитен ход, било защото не можеха да си позволят промазана хартия или стъкла за прозорци. Постоях там известно време да премисля нещата. Както винаги, когато навестявам източняшката част на града, се чувствам леко облекчен от ежедневното напрежение, но този път чувството беше почти незабележимо.
Ниската дървена сграда съвсем ясно се набиваше на очи както заради плаката, провесен на фасадата и гласящ: „Спрете бандите за натиск!“, така и заради отделението стражи феникс, които стояха от другата страна на улицата, мълчаливи и настръхнали, без да обръщат внимание на мръсните погледи на минувачите. Както беше казала Коути, като че ли всички бяха Господари на дракони и дзури. Тоест бяха професионалисти, а не мобилизирани текла, което означаваше, че с тях човек няма да може да се разбере и че се бият добре.
Както и да е. Наблюдавах от едно място по-надолу по улицата, откъдето можех да виждам както стражите, така и всеки, който минеше през вратата на склада. В един момент влезе един, когото познавах. Напуснах мястото си, махнах весело на златните плащове и го последвах.
Той ме поздрави с топлината, която помнех от предишните ни срещи.
— А, ти ли си.
— Скъпи ми Пареш — казах му. — Как стана така, че не са арестували и теб? Не, не, чакай да отгатна. Замъкнали са само източняците. Или са решили, че един драгар, дори да е текла, не заслужава затвор, или са решили, че един текла, дори да е драгар, трябва да е безвреден. Прав ли съм?
— Какво искаш?
— Да върна жена си. Как предлагаш да я извадя от затвора?
— Утре ще направим демонстрация на сила. Очакваме пет хиляди източняци и текла, всички готови да се борят, докато мобилизацията не се отмени и нашите приятели не бъдат освободени. Много от тях са решени да се борят, докато самата Империя не започне да се управлява от нас, и за нас. Всичко това схвана ли го, или да го повторя?
— Сега ще ти прочета превода: няма да направите нищо, освен да си крещите един на друг колко сте луди и да се надявате, че Империята ще пукне от смях.
— Преди няколко недели тя не се смя много, когато изтегли войските от Южна Адриланка.
— Да, но са се върнали.
— Засега. Но ако се наложи да затворим…
— Затвори си устата, Пареш. Дойдох тук, за да разбера дали имате някакви планове да извадите жена ми от имперските тъмници. Изглежда, че нямате. Само това исках да разбера. Лек ден.
Обърнах се, а той каза:
— Баронет Талтош. — И вложи толкова упрек в титлата ми, че за малко щях да го сваля на място. Не го направих, но се спрях и се обърнах към него. — Помислете как ще реагира жена ви, ако по някакъв начин я измъкнете като йенди от затвора, а всички останали останат вътре. Просто си го помислете.
Усетих как лицето ми се стегна, готово всеки момент да се озъби, но не му доставих удоволствието да го види. Излязох през вратата и тръгнах към своята част на града, където всеки ме мразеше по причини, от които се чувствах много по-комфортно.
Добре, значи не можех да разчитам на тях. Всъщност не бях си и мислил, че ще мога, но все пак си струваше да ги попитам. Къде ме оставяше това? Май никъде. Спрях се, колкото да се свържа с Крейгар.
„Нещо ново?“
„Онези бардове определено чуват някои неща, Влад. По-добри са от уличните пачаври. Свирят в двора и слушат, и клюкарстват. Идеята ти беше великолепна“.
„Спести ми похвалите, Крейгар. Научихме ли нещо?“
„И още как. Големият арест на източняци е бил… хм, не съм сигурен дали ще ти хареса“.
„Все едно, давай“.
„Добре. Бил е по молба на и на основата на информация, осигурена от имперския представител на дома Джерег“.