— Какво ще правим? — Гласът ми излезе почти на шепот; чак да не помисли човек, че този разговор вече го бяхме повтаряли няколко пъти под различна форма.
— Не знам, Владимир. Наистина те обичам, но сега ни разделят толкова много неща…
— Мога да напусна организацията. — Казвах го не за първи път.
— Не и преди да го пожелаеш по свои причини, а не защото аз не го одобрявам. — И тя не го казваше за първи път. При това иронията в тези думи не беше малка: самата тя съвсем до неотдавна беше член на един от най-опасните екипи убийци, дебнещи по улиците на Адриланка.
Помълчахме известно време, докато се мъчех да реша как да й кажа за останалата част от деня си. Накрая рекох:
— Няма да съм тук известно време.
— О?
— Да. Работа. Отвъд голямото солено море. Отвъд хоризонта. Ще отплавам отвъд…
— Кога ще се върнеш?
— Не съм сигурен. Не повече от една-две недели, надявам се.
— Пиши, като си намериш работа — каза тя.
Втори урок
Транспортиране
За Северен пристан не мога да ви разкажа кой знае какво (между другото би трябвало да се нарича Западен пристан, но както и да е), тъй като всъщност не можах да го видя добре. Видях само крайбрежния район, който много трудно можеше да се сравни с крайбрежието на Адриланка. Беше по-мръсно и по-празно, с по-малко гостилници и повече запустели места. Хрумна ми — в първите няколко минути, докато все още не бях се съвзел от телепорта, — че е така, защото Адриланка все пак беше оживено пристанище, докато Северен пристан все още не беше се съвзел след Бедствието на Ейдрон и Междуцарствието.
Все пак един-два пъти на ден имаше кораби, които тръгваха за Елди или пристигаха оттам, както и няколко, които плаваха покрай брега. От корабите, заминаващи за Елди, много се отбиваха на Грийнери, който се падаше повече или по-малко на пътя им, като се вземат предвид приливите и ветровете. (Лично аз нищо не разбирах от приливи и ветрове, но след като също така не знаех почти нищо за разположението на тези острови, не ми беше трудно да повярвам на всичко, което ми казват.)
Все едно, след по-малко от час си намерих кораб и се наложи да чакаме само няколко часа. Бях пристигнал рано следобеда. Вдигнахме котвата малко преди здрач.
Понякога се чудя дали моряците не взимат уроци по правене на странни и объркващи неща, само за да впечатлят останалите хора на борда. Бяха десетима, дърпаха разни въжета, връзваха неща, отвързваха други неща, подреждаха сандъци и крачеха много целеустремено по палубата. Капитанът ми се представи като „баронеса Мъл-еди-какво си-иникс“, но доколкото схванах, името й беше Трайс, когато не я наричаха „капитане“. Изглеждаше здравенячка като за драгарка, със стегнато лице и енергична. Единственият друг офицер се казваше Юинта, имаше дълъг нос и голяма уста и винаги изглеждаше полузаспала.
Капитанът ме поздрави без особен ентусиазъм и с вежливата молба да „си държиш задника настрана от пътя ми, нали, мустак?“ Лойош на рамото ми предизвика повече интерес, но не и коментар. Толкова по-добре. Корабът се оказа един от онези, които наричат „екип“, предназначен, както ми обясниха, за къси океански преходи. Беше с дължина около шейсет стъпки и имаше една мачта с две квадратни платна, едно малко триъгълно платно отпред, и трето, представляващо малко по-голям квадрат — отзад. Разположих се на палубата между две големи бурета, от които миришеше на вино. Вятърът заплющя приятно в платната, след като ги изпънаха и затегнаха, по което време развързаха някакви въжета и бяхме избутани от кея от двама пристанищни работници, боравещи с прътове, които едва ли щях да мога да повдигна. Работниците, както и екипажът и офицерите, бяха от дома Орка. На мачтата се вееше флаг, на който беше изобразена орка, копие и нещо подобно на кула на замък или укрепление.
Преди да потеглим ми дадоха талисман против морска болест. Сега го опипах и се зарадвах, че го има. Макар че, честно казано, корабът не се клатеше толкова, колкото се опасявах.
„Никога не бях се качвал на такова нещо, Лойош“.
„И аз, шефе. Но изглежда забавно“.
„Дано“.
„По-добре е от онова мазе в Южна Адриланка“.
„Дано“.
Слънцето залязваше и видях устието на залива. Моряците се оживиха и след малко излязохме в открито море. Опипах отново талисмана. Чудех се дали ще мога да спя. Настаних се колкото може по-удобно и се постарах да се отдам на приятни мисли.
Когато си мисля за дома Орка, се сещам най-вече за младите, да речем на по сто — сто и петдесет години, и то главно мъжкари. Като малък все се набутвах на групи от тях, мотаещи се край ресторанта на баща ми… гаменстваха и притесняваха минувачите — предимно източняците и особено мен. Винаги съм се чудил защо това го правят точно орките. Дали беше просто защото остават твърде много време сами, докато родителите им плават по море? Дали имаше нещо общо със самата орка, която плува най-често на стада и избива всичко, което е по-малко от нея? Вече знам… трябва да е, защото ядат прекалено много осолена кетна.