Наклонът на коридора отново тръгна надолу и реших, че краката ми вероятно ще оцелеят.
— А тези хора — казах, — застрашаваха джерег. Поради което трябва да бъдат премахнати. Така ли е?
— Вашият дом смята така, лорд Талтош.
— Значи вие самата всъщност не сте убедена, че представляват заплаха за Империята?
Тя се усмихна.
— Не, не пряко. Но ако текла станат нещастни, ами, същото ще стане и с други. Ако над нас не беше надвиснала война, може би щеше да е без значение. Но сега може би ще ни е нужна по-голяма ефикасност от всякога, а да позволим най-големият ни град да се разпадне, точно в този момент, може да има ужасни последици за Империята.
Сетих се за една история, която веднъж ми разказа един текла, и за малко да й кажа, че щом текла са толкова адски щастливи, защо просто не вземе да стане една от тях, но се боях, че ще го приеме точно така, както си го мислех. Затова казах:
— Възможно ли е един джерег източняк да е от чак толкова голямо значение?
— Дали ще е важно за вашия дом, баронет?
— Не знам. Но за тях няма да е толкова важно, колкото за мен.
Минахме през някаква завеса и отново се озовахме в тронната зала. Чух струните на инструмента на Тоди, плача на този в ръцете на Дав-Хоел и монотонното потупване на барабана на Айбин. Придворните се кланяха и сякаш се кланяха на мен, което беше много смешно. Императрицата махна с пръст на някаква жена в цветовете на дома Йорич. Жената се приближи към Зерайка, а тя се намести на трона. Аз отстъпих назад.
— Тук и сега, заповядвам и искам освобождаването и пълната свобода за графинята на Лостгард Клефт и околности — обяви тя и проклет да съм, ако за малко не се разревах.
Дванадесети урок
Умения по оцеляване за начинаещи
Двама дракони с каменни лица, и двамата със златните плащове на дома Феникс и с превръзки на челата със знака на дома Йорич, донесоха Коути до стъпалата на Крилото на йорич в Имперския дворец, на половин час път от мястото, където оставих Императрицата. Когато се появиха, прихванали я под мишниците, щях да ги сваля на място, но Лойош ме скастри. Пуснаха я на най-долното стъпало, отстъпиха, поклониха се рязко, обърнаха се едновременно и отново закрачиха нагоре, без повече да поглеждат назад.
Стоях на три стъпки от нея и напразно оглеждах за някакви следи от това, което е преживяла. Очите й бяха ясни и пронизващи, лицето й — мрачно, но не изглеждаше да е пострадала. Постоя малко така, после очите й се фокусираха върху мен.
— Влад, ти ли си отговорен за това? — Протегна дясната си ръка, в която държеше свит на руло пергамент.
— Предполагам. Какво е това? Помилване?
— Освобождение. Общо взето гласи: „Признаваме вашата невинност и гледайте да не я допускате повече“.
— Но поне си навън.
— Можех да изляза и по-рано, но не пожелах.
— Би трябвало да кажа, че съжалявам, но ще те излъжа.
Тя се усмихна и кимна с повече разбиране, отколкото бях очаквал.
— Може и да е за добро.
Свих рамене.
— И аз мислех същото, когато ти ме измъкна.
— Едва ли е същото.
— Може би не е. Как беше?
— Досадно.
— Радвам се, че не е било нещо по-лошо. Искаш ли да се приберем у дома?
— Да. Много. Искам да се изкъпя, да хапна нещо и после…
Изчаках.
— И после какво? — попитах след малко.
— И после отново на работа.
— Аха. Разбира се. Пеш ли ще повървим, или ще ни прилошава?
Тя помисли.
— Знаеш ли, преди Междуцарствието, когато телепортирането е било по-трудно, е имало текла, които печелели хляба си, като возели хората из града в конски и магарешки впрягове. Или понякога самите те се впрягали да дърпат малки каляски. Носели сбруи, като коне или магарета.
— Коне не обичам. А какво са магарета?
— Не знам. Разновидност на конете, мисля.
— Значи и тях не обичам. Виждам, че четеш история.
— Да. Магьосничеството е променило целия ни свят и продължава да го променя.
— Спор няма.
— Хайде да повървим.
— Добре.
И си тръгнахме.
Намерих малко сухи черни гъби, залях ги с вряла вода и ги оставих да се накиснат. След двайсетина минути ги нарязах със зелен лук, праз, малко магданоз, няколко вида пиперки и тънки резенчета кетна. Припържих всичко това на силен огън с чесън и джинджифил, докато Коути седеше и ме гледаше как готвя. Никой от двама ни не проговори, докато яденето не стана готово. Сложих му отгоре малко кускус, направен от дядо ми. Имах и няколко ягоди, които още ставаха за ядене, така че ги сложих в една голяма палачинта с тесто, приготвено с червени грудки, кимион, захар и малко лимонов сок. Това го хапнахме с редкия ягодов ликьор, който ми беше дала Кийра, след като го намерила в един дюкян за напитки, който посетила в извънработно време.