— Как — казах й — можеш да стоиш настрана от мъж, който може да готви така?
— Строг самоконтрол — отвърна ми тя.
— Аха.
Налях на двама ни още ликьор и сложих на пода чинийките за джерегите. Отпуснах се в стола, отпих от чашата и се загледах в Коути. Въпреки шеговития й тон, в очите й нямаше хумор. От доста време го нямаше.
— Какво трябва да направя, за да те задържа? — попитах.
Тя заби поглед в масата.
— Не знам, Владимир. Не съм сигурна дали вече е останало нещо. Аз се промених.
— Знам. Харесва ли ти това, което си станала?
— Не съм сигурна. Каквото и да е, все още не е приключило. Не знам дали можем да се променим едновременно.
— Знаеш, че съм готов да опитам почти всичко.
— Почти?
— Почти.
— Какво не би направил?
— Попитай ме и ще видим.
Тя поклати глава.
— Не знам. Просто не знам.
Този разговор го водехме не за първи път, с малки вариации и незначителни добавки. Отидох в другата стая, до прозореца, за да мога да чувам уличните музиканти. От време на време им бях хвърлял по някоя монета, така че често свиреха точно под прозореца ми — едно от нещата, заради които си харесвах жилището. Хвърлих им цяла кесия и ги послушах малко. Спомних си какво изпитвах, когато се разхождах по улицата с нея, допира на рамото й до моето. Караше ме да се чувствам някак по-висок. Спомних си вечерите ни в „При Валабар“ и как веднъж пихме клава в едно местенце, където си направихме скулптура от празни чаши и захарницата. Принудих се да прекъсна спомените и само да послушам музиката.
Малко по-късно Айбин се върна, грижливо увил барабана си в парче дебел мек плат. Постави го до стената и седна.
— Как беше днес в двора? — попитах го.
— Страхотно. Императрицата ни покани отново.
— Моите поздравления.
— А ти за какво беше там?
— Да си прибера жената.
— О. — Той погледна към Коути, която седеше в креслото и четеше документа си. — Хубаво, че си я върнал.
Тя му се усмихна, стана и каза:
— Мисля вече да се изкъпя.
— Нещо против да погледам? — казах аз.
Отвърна ми с усмивка.
— Да.
И отиде в банята. Чух как сложи дърва в печката и после казана с водата за кипване отгоре. Айбин започна да свири на барабана си, за да не мога да чуя шумоленето на тъкани и плясъка, и толкова по-добре, предполагам. Пръстите му се задвижиха като в мъгла, другата мъгла беше палката. Барабанът зажужа, след това застена, после запя, забумтя и затупка със звуци, които сякаш се сляха със стаята. Потънах в ритъма и за известно време като че ли престанах да мисля за каквото и да било. Може би трябваше да се науча да свиря на барабан.
След час тя се появи, облечена в червената си роба с фенарийско везмо по краищата, увила главата си с бяла кърпа. Съчетанието подчертаваше тъмните й очи. Седна отново в креслото. Заговорих, надмогвайки тихия стон на барабана на Айбин.
— В Южна Адриланка ли се връщаш утре?
— Да. Докато съм навън, ще работя, за да принудим Империята да освободи Кели и другите му хора.
— Смяташ ли, че можеш?
— Не виждам друг избор.
Помислих си за Императрицата, за оковите на необходимостта, с които беше овързана.
— Знаеш ли какво казват за притискането на един дзур в ъгъла?
— Да, знам. А какво казват за избиването на хиляди хора в една война, която изобщо не е наша работа? Какво казват за затварянето ни в техните тъмници? Какво казват за подлагането ни на глад, за да се предадем? Какво казват за стражата на Феникс, която ни бие и избива?
— Уместно.
— Утре ще съм навън целия ден.
— Така си и мислех.
— Лека нощ, Влад.
— Лека нощ, Коути.
Тя отиде в спалнята. Преместих се в креслото и седнах на меката кожа от дарр, изпъната върху дървената рамка. Все още беше топла от това, че бе седяла в него. Айбин спря да свири, погледна ме, изрази пожеланието си да спя без сънища, след което си остави барабана и се прибра в синята стая. Загледах се през прозореца в нощта и усетих ласката на топлия вятър, носещ съвсем лек дъх на море. Лойош и Роуца долетяха и клекнаха в скута ми. Почесах съответните брадички и след малко бях заспал.