— А източняци?
— Нямам представа. Работата е, че се разширява. Тук все още няма нищо, но има признаци за безредици на пристанището в Малката порта на смъртта.
— Какви безредици?
— Лепят се плакати, текла се събират на банди и хвърлят камъни по стражите. В Малката порта на смъртта са вдигнали една-две барикади, но не са издържали дълго.
— Някой пострадал?
— Засега не.
— Все пак е нещо. Какъв е проблемът? Мобилизацията?
— Не. Арестът на Кели.
— Фениксе мили!
— Така разправят.
Поклатих глава. Чудех се дали всъщност знам за този град и половината от това, което си въобразявах, че знам. Беше все едно, че по улиците текат някакви невидими сили, сили, които контролират действията ни и ни правят безпомощни, като роб или като императрица. Ставаха неща, които не можех да разбера, не можех да контролирам, и които може би нямаше да мога да преживея. И каквито и да бяха тези неща, Коути беше в самото им ядро.
— Май трябва да тръгвам вече, Крейгар. Току-що се сетих за една работа, която не може да чака.
— Добре. Предай поздравите ми на стареца.
— Ще му предам.
— И се пази, Влад. Това, че аз мога да се досетя къде отиваш, все още не означава, че и хората на Боралиной могат, но не означава и че не могат.
— Ще се пазя, Крейгар. И късмет с новата ти работа.
Той изсумтя.
— Ще ми потрябва.
Излязох след него. Продължавах да мисля за Пръчките. Тогава нещо ми мина през ума, спрях и помолих Мелестав да ми намери имената на търговските кораби, които са били потопени. Едва ли „Гордостта на Чорба“ щеше да е между тях, а и нищо не можех да направя по въпроса, но исках все пак да разбера. И предполагам, че щях да се чувствам някак по-добре, ако разберях, че Трайс и Юинта са живи. Той се съгласи да го направи и пуснах Лойош и Роуца напред, за да се уверя, че навън е чисто.
Чух зад себе си някакво изтупване и в първия момент не осъзнах, че нещо не е наред. После видях Мелестав паднал по очи на пода, отдръпнах се, извадих кама и се огледах. Не видях нищо. Лойош се върна, кацна на рамото ми и заоглежда тревожно. Не бях нападнат.
После забелязах, че Мелестав държи в ръката си кама и от позицията му веднага съобразих какво се беше канил да направи. Чак тогава забелязах Крейгар, застанал над трупа на секретаря ми.
— Мамка му!
Крейгар кимна.
— Беше те прецакал идеално, Влад.
— Но не забеляза теб.
Започнах да треперя и да сипя проклятия едновременно. За една бройка. Изгледах безжизненото му тяло. Не само беше спасявал неведнъж живота ми, но дори беше умрял веднъж заради това. Сега се беше опитал да ме светне, и за какво? За пари? За власт?
Ако много държите, беше се опитал да ме светне, защото аз трябваше да ида и да заплаша имперския представител, а после да заплаша някой си в съвета на джерег. За това нещо не можех да виня никого освен самия себе си. Продължавах да се пуля в тялото.
— Няма смисъл да стоиш повече тук, Влад — каза Крейгар. — Аз ще се погрижа за всичко. Иди някъде на безопасно.
Послушах го без повече приказки.
Звънчетата в дядовия ми дюкян издрънчаха, щом дръпнах завесата, която служеше за врата.
— Влез, Владимир. Чай?
— Благодаря ти, Ноиш-па. — Целунах го по бузата и казах „здрасти“ на познайника му, белия котарак Амбрус. Чаят ухаеше на лимон и беше много хубав. Ръцете на дядо ми трепереха, докато го наливаше. Седнах в един платнен стол в предната стая, докато Лойош и Роуца, след като поздравиха Ноиш-па, се настаниха до Амбрус, за да се впуснат в беседа по теми, за които можех само да предполагам.
— За какво си се замислил, Владимир?
— Ноиш-па, какви ги вършат всички? В смисъл, Империята и тези бунтовници.
— Какви ги вършат ли? Идваш да питаш един старец като мен? — Но ми се усмихна с няколкото си останали пожълтели зъба и се поотпусна. — Добре. Елфите искат да тръгнат на война, без да ми казват каква е причината. Трябват им моряци за корабите им, затова прибират млади мъже и жени. Пращат банди, които да хващат хора и да ги отвеждат, без дори да се сбогуват с близките си, водят ги на корабите и те отплават. Всички са бесни, някои хвърлят разни неща по елфите, които искат да ги вземат. Значи, тези форрадаломарток, те казват, че тази война е, как беше думата? Уруджи.
— Повод?
— Да, повод да се събират войници. Форрадаломарток се организират срещу това и всеки казва: „Да, да, ще се борим“, а после арестуват Кели и сега всеки казва: „Пуснете го или ще ви съсипем градеца“.
— Но много бързо става.