— Така стават нещата, Владимир. Гледаш как всичките ти селяни се усмихват, гледат те овчи и казват: „О, такава си ни е орисията в живота“, а после става нещо и всички те казват: „Ще умрем, но няма да позволим да направите това на децата ни“. Всичко може да стане за една нощ, Владимир.
— Може би. Но съм уплашен, Ноиш-па. За тях, както и за Коути.
— Да, тя ходи с тези хора. С право си уплашен.
— Могат ли да спечелят?
— Владимир, защо питаш мен? Ако войниците ми влязат в дюкяна, ще им покажа колко съм стар. Но няма да изляза сам да ги търся, тъй че нищо не разбирам от тия неща. Сигурно да, могат да спечелят. Сигурно войниците ще ги съкрушат. Може би и двете едновременно. Не знам.
— Трябва да реша какво да правя, Ноиш-па.
— Да, Владимир. Но аз едва ли мога да ти помогна много.
Дълго отпивахме мълчаливо от чая. После казах:
— Не знам, може би е добре, че имам този проблем. Означава, че не трябва да се безпокоя за това, което ще се случи после.
Той не се усмихна.
— Добре е да не се тревожиш сега. Но дали ти е по силите?
— Не — отговорих откровено и се загледах в ръцете си. — Знам, че не одобряваш това, което правя. Бедата е, че и аз вече не съм сигурен дали го одобрявам.
— Вече ти го казах веднъж, Владимир — убиването на хора за пари не е начинът един мъж да си изкарва хляба.
— Но, Ноиш-па, толкова ги мразя! Разбрах, че съм един от тях, и си мислех, че това е променило нещата, но не е. Всеки път, когато дойда да те видя и мириша боклука по улиците, и виждам хора, които са загубили зрението си или имат болести, които могат да се изцерят с най-просто чародейство, или не могат да напишат собствените си имена, просто ги мразя. Това не ме кара да искам да оправя всичко, като Коути; просто ме кара да искам да ги убивам.
— Никакви приятели ли нямаш, Владимир?
— Хмм? Е, да, имам, разбира се. Това какво общо има?
— Кои са ти приятели?
— Ами, да вземем… О! Разбирам. Да, всички са драгари. Но те са различни.
— Нима?
— Не знам, Ноиш-па. Наистина не знам. Разбирам какво ми казваш, но защо въпреки това изпитвам тази омраза?
— Омразата е част от живота, Владимир. Ако не можеш да мразиш, не можеш и да обичаш. А щом мразиш тези елфи, значи това е, което чувстваш и не можеш да го отречеш. Но по-глупавото от омразата към елфи, които никога не си познавал, е да се оставиш това да те управлява. Така не се живее.
— Знам, но… — Млъкнах, когато Амбрус изведнъж скочи в скута на Ноиш-па и измяука свирепо. Ноиш-па се намръщи и се заслуша.
— Какво става?
— Тихо, Владимир. Не знам.
Лойош се върна на рамото ми. Ноиш-па стана и отиде до прозореца на дюкяна. Тъкмо се канех да го последвам, когато той се върна, стиснал парче пергамент. Извади перо от мастилницата и с няколко бързи движения надраска кривнат на една страна правоъгълник. Топна още веднъж перото, без да капне петно, и драсна няколко знака в ъглите. Не можах да позная символите.
— Какво е това?
— Не сега, Владимир. Вземи това. — Подаде ми малка сребърна кама. — Срежи си лявата длан. — Направих го и прорезът мина успоредно на тънкия бял белег от раната, която си бях направил само преди два дни. Закървя хубаво. — Събери малко кръв в дясната си шепа. — И това направих. — Пръсни я върху пергамента. — Протегна парчето на три стъпки пред мен. Тръснах кръвта и оставих интересни шарки от червени точици. После той ми хвърли чиста кърпа, за да превържа ръката си. Направих го и малко се съсредоточих да спра кръвта и раната да започне да зараства. Съжалих, не за първи път, че ми е толкова трудно да науча няколко прости магии за изцеряване.
Ноиш-па огледа червените капчици по пергамента и каза:
— Отвън има човек, близо до вратата. Чака те да излезеш, за да те убие.
— О? Това ли е всичко? Добре.
— Знаеш къде да намериш задната врата.
— Да, но Лойош ще го поеме. Ще се справим, както ние си знаем.
Той ме погледна с премрежените си от старост очи.
— Добре, Владимир. Но не позволявай сенките да те разсеят. Концентрирай се върху целта.
— Да. — Станах и извадих рапирата си. — Знам как да накарам сенките да изчезнат.
Тринадесети урок
Умения по оцеляване за напреднали
„Така. Лойош, знаеш си работата“.
„А Роуца?“
„Тя може да изчака с мен, просто за всеки случай“.
Отидохме в задната стая, покрай кухнята, и пуснах Лойош навън, после се върнах и останах да чакам на прага, с оръжието в ръка. Роуца кацна на рамото ми. Беше по-тежка от Лойош, но вече започвах да й свиквам.
„Все още не го виждам, шефе“.
„Не бързай, приятел. Много места за криене има навън, с толкова нагъчкани не…“