„Ето го!“
„Я да видя. Хмм. Не ми е познат“.
„Как ще го изиграем?“
„Той видя ли те?“
„Не“.
„Добре. Излизаме през вратата, три крачки, ще мина наляво, за да можем да го отвлечем от дюкяна. Ще се оставя да ме настигне малко, ти го нападаш, щом се задвижи, и тогава се включвам и аз“.
„Ясно“.
Прибрах си рапирата, защото нямаше да я използвам веднага, и целунах дядо за довиждане. Той пак ми напомни да внимавам и смотолевих да не се притеснява. Излязох през входа, огледах се много показно и свих наляво.
„След теб е“.
„Добре“.
Оглеждах района за място с повечко хора, но без да са прекалено много. След около двеста крачки го намерих. Забавих, набелязах си един-два аварийни изхода и накрая се спрях пред една сергия с плодове и взех един портокал. Зарових в кесията за монета.
„Идва, шефе“.
Платих портокала, извадих камата от колана си, срязах портокала на две и стиснах камата в едната си ръка, правейки се, че уж я прибирам. Почнах да смуча едната половина.
„Зад теб е, върви между двама източняци. Не са с него, тъй че не се притеснявай. Приближава. Извадил е оръжие… сега!“
Обърнах се рязко и запратих портокала по него. В същото време Лойош го удари по ръката с ножа, а Роуца излетя от рамото ми и го нападна в лицето с ноктите си. Ножът му падна в пръстта на улицата и той отстъпи. Лойош го накара да се обърне и камата ми се заби в гърба му чак до дръжката. Той изкрещя и падна на колене. Извадих друга кама, сграбчих го за брадичката, срязах му гърлото и пуснах ножа. След като вече не можеше да крещи, някой местен го направи вместо него, при това много успешно.
Заобиколих сергията с плодове, като се стараех очите ми да не срещнат нечий поглед, шмугнах се между две сгради и Лойош и Роуца се върнаха при мен. Кръстосахме на зигзаг още няколко улици, после се отбих в една кръчма, където намерих вода, за да измия портокала и кръвта от ръцете си. Мразя ръцете ми да са лепкави.
По обед навлязохме в Южна Адриланка, с бандите млади мъже, облегнати на фасадите на сградите — оглеждаха минувачите и търговците, излезли да хапнат пред дюкяните си. Обичайната храна бе хляб, който топяха в нещо в дървена паница, като в същото време стискаха бутилка между коленете си. Малко се поотпуснах, тъй като не забелязвах преследвачи, и започнах да живея с чувството, че тук всичко е нормално, макар че да пукна, ако знаех защо.
„Разбираш ли какво става тук, Лойош?“
„Не съм сигурен, шефе. Много е потайно някак“.
Продължих да вървя, общо взето към района с новия щаб на хората на Кели. Забелязах някаква група от десетина източняци, мъже и жени, които притичаха покрай мен. На лицата им се четеше странна смесица от решителност, увереност и страх. Не, не точно страх, по-скоро нервност. Двама от тях стискаха саморъчно направени пики, друг държеше голям кухненски нож, останалите бяха без оръжие. Зачудих се къде отиват. Неизвестно защо, сърцето ми заби по-бързо. Все едно се настрои с онова, което забелязвах несъзнателно.
„Очакват да стане нещо, шефе. Сякаш всеки надушва, че нещо предстои“.
„Мисля, че си прав, Лойош. Чудна работа“.
Недалече от новия щаб имаше малък парк, с форма на диамант, с издигната в единия край арка. Казваше се „Изхода“, което, мисля, имаше нещо общо с пристигането на маси източняци в Адриланка. Имаше няколко полуизсъхнали дървета, езерце с мътна вода и водорасли, неподдържана трева и бурени, и няколко пътеки, които кръстосваха през тях. Прекосих Изхода по една пътека, която водеше до малко възвишение близо до арката. Спрях се там за малко и загледах.
Орда от двайсетина момчета и момичета, повечето на девет-единайсет години, усърдно превръщаше околните дървета в копия. Вече бяха натрупали камара от петдесетина, като трудът им беше много изрядно разпределен: едни сечаха клоните, други ги кастреха и скъсяваха, трети белеха кората, четвърти ги оглаждаха и лъскаха, а последната група им поставяше железни върхове. Всички деца бяха мръсни, но на повечето като че ли им беше много забавно.
Имаше няколко, които се трудеха с мрачна решимост, сякаш смятаха, че са ги включили в много важни дела, но повечето, особено тези, които сечаха клоните, изглеждаха просто уморени.
Погледах ги още малко и изведнъж ме осени важността на това, което виждах. Не беше толкова в това, че правеха оръжия, колкото, че го правеха систематично. Някой ги беше вкарал в тази дейност и им беше обяснил как да го правят. Да. Някой.
Тръгнах отново, вече по-бързо, но не стигнах до щаба им. Все още бях на половин миля от него, когато се натъкнах на един от стражевите постове. Само че не се виждаше нито един златен плащ; вместо това гъмжеше от мъже и жени, повечето източняци, но успях да различа и няколко текла, всички въоръжени, всички с жълти превръзки на челата. Стояха до кабинката на стражите, усмихваха се и поздравяваха всеки, който се доближеше до тях.