Намръщиха се на джерегските ми цветове, но се оказаха разговорливи. Попитах:
— Какво означава превръзката на главата?
— Означава — отвърна ми една жилава жена на средна възраст, — че тук вече пазим ние. Установихме контрол.
— На какво? — попитах.
— На тази част от града.
— Можеш ли да ми кажеш какво стана?
— Групи за натиск — отвърна тя все едно, че това обясняваше всичко.
— Не разбирам.
— Ще разбереш, джерег. И по-добре се разкарай оттук.
Трябваше или да я послушам, или да почна да избивам източняци. Продължих си по пътя.
„Това не ми харесва, шефе. Трябва да се махнем оттук“.
„Още не, Лойош“.
Духна вятър и понесе миризма, която не можах да свържа с нищо определено. Бях я помирисвал някога и асоциациите не бяха приятни. Но от какво беше?
„Коне, шефе“.
„Това било значи! Къде са?“
„Там, вляво. Не е далече“.
Не беше далече. На първата пресечка, и проклетите зверове бяха повече, отколкото бях виждал събрани на едно място след конната източняшка войска при Стената на Гробницата на Барит. Но този път вместо да ги яздят, бяха впрегнати в големи коли — шест или седем коли, струва ми се — а колите бяха натоварени с големи сандъци. Реших, че са от транспортите, които идваха редовно в Южна Адриланка да карат храни и си тръгваха още рано на заранта. Необичайното беше, че са толкова много.
Приближих и попитах един от работниците какво става. Той също се озъби, като видя цветовете на дрехите ми, но отвърна:
— Държим под контрол Южна Адриланка. Сега разнасяме прокламации в другите части на града.
— Прокламации? Дай да видя една.
Той сви рамене и извади един лист от сандъка. Прокламацията беше грижливо изписана с печатен шрифт и гласеше, на много беден и лишен от въображение език, че източняците и текла от Южна Адриланка отказват да допуснат групите за натиск в града и настояват за освобождаването на задържаните им водачи, и че се вдигат „като един“, за да вземат управлението в свои ръце от ръцете на тираните, и т.н. и т.н.
Тъкмо там, докато натоварените с прокламации коли потегляха, започна да ме обзема чувството за нереалност — чувство, което все повече се усилваше, когато се отдалечих и видях, проснато и изоставено в прахта на улицата, тялото на драгар, издъхнал от много рани и облечен в златния плащ на стражата Феникс.
Много по-късно, в къщичката на едно източняшко семейство, където бях пренощувал, намерих малкия памфлет на Мария Параческ „Сива дупка в града“ — описание на онези няколко дни в Южна Адриланка. Докато го четях, го преживях отново; но нещо повече, започнах неволно да кимам и да си казвам: „Да, това е вярно“ и „Това си го спомням“, докато тя описваше отряд пиконосци на Малък пазар и имперската гвардия, вървящи в редици по двайсет по Лихварско авеню, пожара на зърнената борса и други събития, на които всъщност бях свидетел. Ако намерите този памфлет, прочетете го и ако ви хареса, вмъкнете тук описанията на всяко събитие, което плени въображението ви. Защото преди да го прочета, всъщност не помнех всички тези неща.
Помня смехове и писъци, които се сливаха, сякаш се превръщаха в части на една и съща грандиозна музика, макар да бяха раздалечени на часове. Помня миризма на изгоряло зърно и как погледнах ръцете си и видях, че са покрити с пепел. Помня как стоях в една задна уличка, встрани от пътя на маршируващия батальон стражи на Феникс, и почуквах със счупената дръжка на брадва по стената на някакъв склад. По дръжката на брадвата имаше кръв, но не знам как беше попаднала в ръцете ми и дали аз самият я бях окървавил.
Мария Параческ, която и да е тя, беше съумяла да придаде смисъл на всичко това, да подреди събитията и да ги свърже логично. Тогава аз не можах, тъй че няма да се преструвам, че го мога сега. Явно вдигналите се на бунт източняци и текла всъщност печелеха, до края на втория ден на въстанието, третия от новата година, когато моряците на Белия рид оттеглиха подкрепата си за бунтовниците и позволиха на Четвърта морска гвардия да направи десант, който премахна обсадата на Имперския дворец. Но от мястото, където се намирах, така и не можах да схвана разликата между победата и загубата, чак до последния момент, когато по улиците тръгнаха орки, помитайки всеки, който им се мернеше пред очите. При това чак по-късно разбрах, че Имперският дворец е бил щурмуван и че е бил под обсада в продължение на часове.
Помня, че в един момент осъзнах, че бях останал по улиците на Южна Адриланка през целия ден, и помня ранната вечер на същия ден, когато сякаш целият град нададе писъци, но когато ровя в паметта си като в сандъче от кедрово дърво, в което съм изгубил нещо, не мисля, че съм видял нещо повече от дребни схватки по улиците, дори в най-тежките моменти. Настъпваше внезапна тишина, край мен притичваха няколко души, след това се чуваше дрънченето на метал в метал или на метал в дърво, писъци, долавях ужасната воня на изгоряла човешка плът, толкова подобна и така различна от миризмата на печено месо.