— Кога?
— След като ги принудим да подпишат мир.
— Как?
— Това го остави на мен. Твоята работа е да ме опазиш жив достатъчно дълго, за да се докопаме до подписания мир.
Това бе посрещнато с дълго мълчание, след което Мороулан каза:
— Струва ми се, че трябва да се обсъдят няколко неща.
— Моля.
— На първо място, аз не извършвам убийства.
— Никакъв проблем, аз съм по тази част. Ако искаш да убиеш някого, спокойно можеш да го предизвикаш на дуел, ако това ще те удовлетвори повече.
— Значи признаваш, че имаш намерение да убиеш краля?
— Не. Но и не го изключвам.
— Хм. На второ място, не можем да сме сигурни, че Деймар и Сетра ще успеят. Империята няколко пъти е опитвала да извърши такъв пробив и не е успявала. Какво те кара да мислиш, че този път ще успеем?
— Няколко неща — казах аз. — Първо, ние вече знаем за камъните Феникс. Второ, знаем, че Деймар вече е успял веднъж, макар и в ограничена степен. Трето, разполагаме със Сетра Лавоуд. — Тя се усмихна и ми кимна признателно.
— Много рисковано ми звучи — каза Мороулан.
— Сетра?
— Струва си да опитаме — отвърна ми тя. — Достатъчно добре ли познаваш Грийнери?
— Имам едно достатъчно добре маркирано място за телепорт, ако това имаш предвид.
— Не знам дали ще е достатъчно. Ще ни трябва стабилен, подробен образ на мястото, спомени на всичките пет сетива.
— Хм. Имам идея за това. Остави ме да помисля.
— Добре — каза Сетра.
— Друго какво? — обърнах се към Мороулан.
— Откъде си сигурен, че ако успеем, Империята наистина ще освободи Коути?
Свих рамене.
— Не знам. Тепърва работя върху това. Имам няколко идеи. Ако не се осъществят, зарязваме целия план. До утре ще знам.
— Струва ми се — каза Мороулан, — че влагаш твърде много надежди в цялата работа. Надяваш се, че ще можем да пробием през камъните Феникс. Надяваш се, че ще можем да наложим мир с Грийнери. Надяваш се, че след това ще можем да се измъкнем. Надяваш се, че Императрицата ще ти бъде достатъчно благодарна, за да освободи Коути.
— Изрази го много точно.
Помълчахме няколко мига, след което той каза:
— Пиши ме вътре.
— Звучи забавно — каза Алийра.
Сетра кимна, а Деймар сви рамене. Ноиш-па ме изгледа съсредоточено, след което продължи с храната. Зачудих се какво ли си мисли. Може би си беше спомнил как му казах, че мразя драгарите, а сега, когато се бях оказал в беда, при кого бях дошъл за помощ? Съвсем уместно, между другото. Познавах ги от дълго време, бяхме преживели с тях какво ли не. Просто изобщо не мислех за тях като за драгари — бяха приятели. Как можех да…
— Кога ще го направим? — попита Мороулан.
Обърнах се към Сетра и я попитах:
— Колко време ще ви е нужно на двамата с Деймар, за да се подготвите?
— Най-малко до утре. Няма да знаем със сигурност, докато не започнем да оглеждаме проблема.
— Добре. Значи, ориентировъчно, утре следобед. Ако не сте готови дотогава, ще видим. Междувременно ще трябва да прескоча до вкъщи и да доведа едно лице.
— Кого?
— Ще ви го представя. Барабанист е.
— От Грийнери? — възкликна Сетра.
— Да.
— Смяташ, че ще помогне?
— Ако е шпионин, което е възможно, ще го направи с удоволствие. Ако не е — може и да откаже.
— Ако е шпионин…
— Което е без значение за това, което се опитвам да направя.
— Добре тогава — каза Мороулан и поръча да поднесат десерта: пресни плодове със сладка сметана. Той пристигна и си го изядох, но не помня какъв беше вкусът. След вечерята се погрижих дядо ми да се настани колкото може по-добре, огледах отново бележките на Крейгар, след което излязох на двора на Черен замък.
„Лойош, двамата с Роуца си отваряйте очите на осем“.
„Знам, шефе. Не ми харесва всичко това. Чакат те само да…“
„Знам. Дамата ти как се справя?“
Роуца помръдна на дясното ми рамо и ме близна по врата. Съсредоточих ума си върху едно място точно срещу жилището ми и се телепортирах там. Щом пристигнахме, Лойош и Роуца излетяха от раменете ми и захвърчаха наоколо.
„Няма никой, шефе“.
„Комплименти за Роуца. Мисля, че се учи бързо“.
„Има си добър учител. Ти добре ли си?“
„Поне не избълвах вечерята си. Остави ми една минута и стойте нащрек“.
„Готово“.
След като се пооправих, се прибрах в жилището си. Имах късмет — Айбин беше там и нямаше убийци.
— Как си бе, човек?
— Горе-долу. Искаш ли да ми помогнеш?
— За какво?
— Да прекратим войната.
— Звучи чудесно. Какво трябва да направя?