— Идваш с мен и се оставяш на един да прочете ума ти, докато си спомняш всичко, което можеш, за онова място на Грийнери, където се срещнахме.
— Става.
— Ще трябва да си свалиш талисмана, докато го правиш.
— Какво? О, това ли? — Той опипа камъка Феникс на шията си и сви рамене. — Няма проблем.
— Добре. Ела с мен.
— Само за момент.
Взе си барабана и застана до мен. Огледах жилището си — чудех се дали ще го видя пак — и телепортирах направо оттам, защото все още не се чувствах в безопасност.
Айбин зяпна Черен замък с искрено удивление.
— Къде сме?
— В дома на Мороулан е’Дриен, от дома на Дракона.
— Хубаво замъче.
— Мда.
Лейди Тилдра го поздрави като стар приятел и той се ухили до уши. Заведох го в библиотеката и го запознах с всички. Айбин се държеше приятно и или не разбра, или му беше все едно коя е Сетра Лавуод, да не говорим за Алийра и Мороулан. Те, от своя страна, бяха учтиви с него, а след това лейди Тилдра го заведе до стаята му. Аз намерих своята стая и спах почти четиринайсет часа.
Късно на другата заран намерих Мороулан в работилницата му — показваше разни неща на Ноиш-па. Самият аз неволно зяпнах към вратата, водеща към кулата с прословутите прозорци. Мороулан ме забеляза, но не зададе въпроси. Каза обаче нещо друго:
— Имах официален емисар от дома Джерег.
— О?
— Бях помолен да те предам.
— Ясно. Ще го направиш ли?
Той изсумтя и попита:
— Какво толкова си им направил, Влад?
— Всъщност нищо. Въпросът е какво си мислят, че ще направя.
— Какво е то?
— Че ще убия една важна клечка.
— Ще го направиш ли?
— Само в случай, че се измъкнем успешно от Грийнери. Нали знаеш, всичко по реда си.
— Разбира се. А Империята?
— За това ще се погрижа след няколко мига.
— Мога ли да помогна?
— Вероятно. Можеш ли да уредиш Императрицата да ме приеме?
— Разбира се. Кога?
— Сега.
Той ме зяпна и устата му се размърда беззвучно. После се съсредоточи и помълча около две минути. Беше интересно да се опитвам да сглобя късчетата от разговора по израженията, преминаващи по лицето му. Той поклати два пъти глава, сви веднъж рамене, а веднъж лицето му се изкриви във физиономия, която така и не можах да разгадая. Накрая отвори очи и каза:
— Очаква те.
— Великолепно. Можеш ли да ми уредиш телепорт?
— На двора.
— Благодаря.
Хвърлих последен поглед към вратата, усмихнах се на Ноиш-па, който вече се беше залисал в някаква вещерска работа, и започнах дългата си разходка — надолу и в кръг, пак нагоре и през библиотеката. Усмихнах се широко на лейди Тилдра, което я остави малко озадачена, мисля, после излязох на двора, където един от магьосниците на Мороулан ме поздрави чинно и ме отпрати на площада пред Имперския дворец, резервиран за тези, които пристигат чрез телепортация.
Когато влязох в същинския дворец, стомахът ми вече се беше поуспокоил, но бездруго почти не го забелязах, тъй като умът ми препускаше бясно. Поведоха ме през коридори и покрай тераси и ненатрапващи се стражеви постове, и най-сетне влязохме в тронната зала, с масивния й седемнайсетстранен купол и прозорци от цветно стъкло. На влизане забелязах между придворните и граф Софта и му хвърлих една широка усмивка. Веждите му се събраха, но иначе лицето му си остана безизразно.
Поклоних се на Нейно величество. Сърцето ми туптеше от възбуда, а мозъкът ми пращеше от идеи.
— Добре дошли, баронет Талтош.
— Добре заварили, ваше величество. Нещо против да си поговорим?
Очите й се разшириха и чух как придворните ахнаха. Но тя каза:
— Не, разбира се. Елате с мен. — И ме поведе зад трона си.
Стените бяха все така бели и без украса, но този път, за моя изненада, за малко щях да я задмина. По някаква причина вече не изпитвах такова благоговение към нея, като предишния път; дали беше заради душевното ми състояние, заради последните събития или заради двете — не знам.
Тя каза:
— Дошли сте да помолите за жена си или за да укорите своята императрица заради действията й спрямо източняците?
— И за двете, ваше величество.
— Нито едното, нито другото ще ме трогне, баронет. Съжалявам, тъй като, честно казано, ми допадате. Но да се заплашва Империята е нещо непростимо и това е единственият ми отговор и по двете теми.
— Ваше величество, аз имам, от една страна, предложение, а от друга — информация.
Тя ме изгледа накриво, едновременно с насмешка и с любопитство.
— Продължете.
— Позволете ми, ваше величество, да започна с няколко въпроса. Мога ли?
— Можете.
— Знаете ли защо гражданите се разбунтуваха?
— Причините са много, баронет. Групите за натиск, едно необходимо зло по време на война. Мерките, оправданите мерки, предприети срещу безотговорното насилие, в което се ангажираха. Определени, достойни за съжаление условия, в които живеят.