Което доведе до следващия въпрос: в кой точно момент бях заобичал да върша правилните неща, вместо практичните? Дали беше по улиците на Южна Адриланка? Дали беше в дюкяна на дядо ми, когато ми каза, толкова простичко и кротко, че това, което правя, е погрешно? Дали беше, когато разбрах окончателно, че жената, за която се бях оженил, си е заминала завинаги и че в каквото и да се е превърнала, няма полза от мен такъв, какъвто съм? Или беше, когато най-сетне се изправих пред проблем, с който не можех да се справя, като просто убия подходящото лице? Всъщност можеше да се реши само като извърша услуга на Империята, която мразех, така ли?
Изведнъж осъзнах, че точно това бе станало с Коути… Тя беше прехвърлила омразата си към драгарите на Империята. Някои глупаци твърдят, че човек може да изживее живота си, без да мрази, и че самото чувство е, видите ли, някак си грешно. Аз никога не съм имал този проблем. Но понякога собствената ти омраза може да те подведе, също както любовта ти, със също толкова пагубни резултати. Най-малкото беше глупаво да си мисля, че мразя драгарите, след като всичките ми близки приятели бяха от тяхната раса. Омразата на Коути към Империята, която аз самият вече споделях по своему, беше навярно по-смислена, но в крайна сметка безсилна. Ноиш-па беше прав — омразата е неизбежна; но да позволиш да контролира действията ти е глупаво.
Не знаех докъде ме води това и си признах, зяпнал в тавана и скрил мислите си от Лойош, че бездруго всичко това няма значение. Подчинявайки се на „правилното“ за сметка на „практичното“, се бях променил безвъзвратно. Но щом си позволиш да различиш необходимостта, откриваш две неща: първо, откриваш, че изборът ти е толкова ограничен, че единствената посока на действие става очевидна и, второ, заедно с решението идва едно страхотно чувство за свобода.
Утре по това време Влад Талтош, джерег и професионален убиец, щеше да е мъртъв, така или иначе. Погрижих се всичките ми документи да са в ред и реших, че времето, заделено за душевен анализ, е изчерпано.
Но трескаво се надявах, че ще ми остане някакъв шанс да споделя със своята богиня-демон някои мисли, преди всичко да е казано и свършено.
Повикаха ме в долната работилница на Мороулан, заделена за опитите му в магьосничеството, в ранния следобед. Бях много по-спокоен, но започваше да ме обзема нервност. Наречете го страх, няма да сбъркате.
По пътя взех със себе си Айбин. Сетра, Деймар и Мороулан вече бяха там, гледаха втренчено черния камък и си говореха. Щом влязох, вдигнаха глави, а Сетра каза:
— Влад, дръж! — И ми подхвърли камъка. — А сега ми проговори псионично. — Опитах се и се оказа също като на острова — няма никой. Свих рамене. — А сега — каза тя — гледай. — Вдигна ръка и рапирата ми почна да излиза сама от ножницата. Свали я и оръжието се плъзна обратно.
— Е? — попитах.
— Камъкът няма никакво въздействие върху магията.
— Но тогава…
Тя пак вдигна ръка.
— А сега, ако обичаш, завърти си Маготрепача.
— А? Добре. — Пуснах синджира да падне в лявата ми ръка, зачуден какво си е наумила. Беше много хладен, и жив, както е живо едно моргантско оръжие, само че по-различно. Направих каквото ми се каза. Когато се завъртя добре между мен и Сетра, тя отново направи жест. Този път не се случи нищо, освен може би съвсем слабото гъделичкане нагоре по ръката ми.
— Е? — попитах пак. — Знаехме, че Маготрепача пречи на магията. Точно затова го нарекох така.
— Да. И същото го прави онова, което се намира на острова. Тази прилика не те ли удивлява?
— Какво искаш да кажеш?
— В тази верига има нещо повече, отколкото знам — каза тя. — Но смятам, че засега можем да твърдим едно. Всъщност тя не е от злато. Направена е от златен камък Феникс.
— Така ли го наричате? — намеси се Айбин, който дотук беше толкова тих, че почти бях забравил за присъствието му.
— А вие как го наричате? — попита Мороулан, с цялата си невинност.
— Ми, в моята страна му викаме „камък“.
Казах припряно:
— Всъщност не съм изненадан, че Маготрепача не е просто злато; не съм виждал никога злато, твърдо като брънките на тази верига.
— Да. Черният камък спира псионичната активност, златният предотвратява действието на магията.
Погледнах замислено Маготрепача.
— Определено прилича на метал. А и на допир също.
— Както казах, в тази верига се крие нещо повече, отколкото мога да разбера.
— Добре, както и да е. Знаете ли как да използвате тази информация, за да се доберем до острова?
— Вероятно. Завърти още веднъж Маготрепача, ако обичаш. — Направих го. Тя погледна Деймар, кимна и направи жеста. Рапирата отново започна да излиза от ножницата, само че много бавно. Сетра престана и тя се прибра.