— Изглежда добре — казах аз. — Как?
— Как Алийра проби през онази стена последния път, когато беше на острова?
— Предимперска магия — казах.
— Да.
— Можете ли да я контролирате достатъчно добре, за да ни телепортирате с нея? — Доколкото знаех, толкова фин контрол беше невъзможен, поради което именно бил изобретен Глобусът.
— И да, и не — каза Сетра. — Мога да предизвикам смущение в полето, излъчвано от камъка Феникс, което позволява на Деймар да насочи своята енергия през златния камък, пренебрегвайки черния, което ми позволява да насоча своята енергия през черния камък, пренебрегвайки златния. Не е лесно — добави тя.
— Прилича — намеси се Мороулан — на начина, по който си общувате с Лойош. Не е точно псионичен, а е по-…
— Да оставим подробностите — прекъснах го, — след като ще свърши работа.
— Би трябвало — каза Сетра. — Стига да получим достатъчно стабилен образ на мястото.
Погледна Айбин. Той отвърна на погледа й с цялата си невинност.
— Добре — казах. — Сетра, а какво ще кажеш за връщането ни?
— Деймар ще трябва да се опита да направи пробив до вас.
— Добре, кога?
— Да го обсъдим.
Решихме, че ще ни оставят два часа, а след това Деймар ще се опитва да ме достига псионично на всеки половин час, докато кажем, че сме готови за връщане.
— Нали знаеш, че е много по-трудно да телепортираш нещо до теб, отколкото от теб? — попита Сетра.
— Да. Но ви вярвам.
— Както кажеш.
— Тогава можем да започваме.
— Добре — каза тя. — Готов ли си?
— Родил съм се готов.
— Тогава да повикаме Алийра и да почваме.
Алийра пристигна почти моментално. Беше облякла черно-сребърните бойни одежди на Господар на дракони. Беше съвсем малко по-висока от мен, което означаваше, че е много ниска за драгарка. Предполагам, че това я притесняваше, защото имаше навика да левитира, вместо да върви по земята, но напоследък беше престанала да го прави. Помислих, че в бъдеще ще трябва да я попитам защо, но се сетих, че за мен бъдеще може би нямаше да има. Потръпнах. На хълбока си носеше един къс меч, наречен Пътедир — едно от седемнадесетте Велики оръжия, макар че като изключим това, почти нищо друго не знам за него. Това, че беше моргантско оръжие, беше достатъчна информация за повечето хора, моя милост включително.
Мороулан, както винаги, носеше черно. На хълбока му беше Чернопрът, за който колкото по-малко се каже, толкова по-добре. Сетра ни накара да застанем в триъгълник, аз най-отдолу на острия връх, Мороулан пред мен и вдясно, Алийра пред мен вляво. Лойош беше на дясното ми рамо, Роуца — на лявото. Сетра каза:
— Сложи едната си ръка на рамото на Мороулан и едната на… Здравейте, господин Талтош.
Вдигнах очи и видях, че дядо ми крачи към мен. За миг се уплаших, че ще поиска да тръгне с нас, но искаше само да окачи някакъв амулет на шията ми и да ме целуне по бузата.
— Какво е това?
— Би трябвало да те пази от неприятности, докато пътуваш в земите на елфите.
Отне ми няколко мига, докато го осмисля, след което казах:
— Искаш да кажеш, че вече няма да ми се гади, когато се телепортирам? Ноиш-па, животът ми вече е пълен.
— Не — каза той. — Не е пълен, докато не ми дадеш правнуче. Не забравяй това.
Погледнах го за миг в очите и го целунах.
— Няма.
Той се отдръпна и застана до Айбин, който стоеше до Деймар и Сетра. Сложих ръцете си на раменете на Алийра и Мороулан и рекох:
— Е, Сетра и Деймар. Мятайте ни.
— Съсредоточи се върху мястото, Айбин. Избрал ли си нещо?
— Да.
— Добре. Съсредоточи се върху него и ми разтвори ума си… о, махни го това нещо!
— Какво? Ах, да.
— Сега помисли за мястото. Спомни си всеки детайл, който можеш, усещанията… Чудесно. Добър си. Мисля, че сме готови, Влад.
— Почвайте тогава — казах. Надявах се, че Айбин не ни праща пак в някоя килия или в морето, или нещо такова. Искаше ми се да му вярвам малко повече. Усетих мощното психично присъствие на Деймар, все едно че стъпваше на пръсти в челния ми лоб. След което последва нещо, което мога да определя само като психично усукване. Представете си, ако щете, че мислите ви са като кротки вълнички по повърхността на горско езерце, и идва някой, и хвърля в средата му цяла канара. Не можех повече да оформям съдържателни мисли, а възприятията ми се замъглиха безнадеждно. Помня как усетих, че Черен замък се разлетя в главата ми, и отчаяно се мъчех да го привържа отново, за да не го отнесе бурята, като в същото време съзнавах колко е абсурдно.
Последваха още неща, много по-силни, но не съм в състояние да ги възстановя, или дори да си спомня повечето образи, които предизвика заклинанието. Следващото, което мога да си спомня отчетливо, а нямам представа колко време стояхме така, преди да се случи, беше, че сме загърнати от яркосиня светлина, която ни погълна в себе си, след което се сви до копие от ярък блясък, което се понесе в някаква невъзможна посока, отнасяйки ни със себе си.