— Насам — казах им и ги поведох към тронната зала.
Имаше още двама стражи, един бледолик, със странно бял кичур в тъмната коса, и една кривоноса жена. Явно бяха чули виковете, защото стояха, насочили копията си срещу нас. Вдясно от трона стоеше някаква старица със сива коса и хлътнали очи, а вляво имаше двама мъже. Единият изглеждаше доста стар и занемарен. Другият беше разпитвачът ми с рунтавите вежди, когото помнех толкова добре. Беше въоръжен само с един нож на колана, старецът нямаше оръжие. Кралят, който не изглеждаше на повече от двеста-триста години (осемнайсет или деветнайсет за човек), се беше вторачил в нас, със смесица от страх и удивление. И него го познах — беше вървял до краля, когото убих. Преди колко време беше? Все едно преди години.
Поведох групата ни към трона, спрях съвсем малко извън обсега на двете копия и рекох:
— Ваше величество крал Коркор’н, имаме удоволствието да ви поздравим с добър вечер. Мм, извинете, „ваше величество“ подходяща форма на обръщение ли е?
Той преглътна два пъти и отговори:
— Става.
Казах:
— Аз съм Владимир Талтош. Приятелите ми са Мороулан е’Дриен и Алийра е’Кийрон. Дошли сме, за да обсъдим с вас мира.
Двамата стражи с копията изглеждаха много нещастни и непрекъснато поглеждаха към двете Велики оръжия. Какво пък, не беше изненадващо. Казах:
— Приятели, може би ще е по-добре да си приберем оръжията.
Направиха го веднага.
Кралят изхриптя тихо:
— Как дойдохте тук?
— Магия, ваше величество.
— Но…
— О, да, знам. Този проблем го решихме.
— Невъзможно!
Свих рамене.
— В такъв случай нас ни няма тук и спокойно можете да ни пренебрегнете. Длъжен съм да ви кажа, ваше величество, че дойдохме тук, за да убием вас и толкова ваши съветници и пълководци, колкото успеем да намерим. Но след като видяхме колко зле сте защитен, променихме намеренията си.
— Вестоносците тръгнаха — каза той. — Много скоро тук ще дойдат войници.
— В такъв случай — казах аз, — ще е добре да приключим с работата си преди да са пристигнали. Иначе, хм, нещата може да станат неприятни.
Устата му се размърда от гняв и от страх. Сивокосата старица се наведе към него и му заговори нещо. Дадох мълчаливи заповеди на Лойош и Роуца и те хвръкнаха към двамата стражи. Като кукли, дръпнати от един конец, стражите затрепериха, изпаднаха в паника, овладяха се и застанаха мирно, щом джерегите кацнаха на раменете им. Бях силно впечатлен от тях… трепереха, но не мърдаха. Усмихнах се.
— Вие убихте… — почна кралят.
— Да. Така е. И вие никога няма да разберете причината. Но пък вие потопихте няколко наши кораба и убихте стотици наши граждани. Животът на колко хора струва един крал, ваше величество? Готови сме да теглим чертата, стига и вие да сте готови.
— Той беше моят баща.
— Съжалявам.
— Съжалявал! — изсумтя той.
— Да. Наистина съжалявам. По причини, които не мога да обясня, както не мога да обясня защо го направих. Но стореното — сторено. Вашият баща получи кръвна цена, ваше величество — екипажите на… колко кораба? Ваше величество, искаме да сложим край на това. Вие можете ли…
В този момент по коридора се чу топуркане. Прекъснах речта си, но не се обърнах.
„Колко са, Лойош?“
„Около двайсет, шефе“.
— Алийра, Мороулан, следете ги.
— Вече го правим, Влад — каза Мороулан. Мисля, че го подразни, че все едно получава заповеди от мен. Страхотно. В този момент чух гласа на Деймар в тила си. Позволих контакта и казах: „Всичко е наред. Обади се по-късно“. Контактът прекъсна.
Наистина бяха доста, но пък ние се намирахме между тях и краля. Нещо повече, всеки от двамата стражи между нас беше с по един отровен джерег на рамото. Казах:
— Трябва да решите, ваше величество. Тоест, стига да не искате първо да ви избием войниците и после да продължим преговорите?
— Откъде знаете — промълви най-после той, — че ще се придържам към едно споразумение, сключено при подобни обстоятелства?
— Не знам — казах аз. — Нещо повече, спокойно можете да го нарушите. Ако го направите, разбира се, ние ще се върнем. Може би с няколко хиляди войници.
Той се обърна към старицата до себе си и си заговориха тихо.
„Лойош, какво казват?“
„Тя казва, че Елди няма възражения за мир, стига той да гарантира, че…“
— Добре — каза кралят. — Съгласен съм. Корабите, които потопихме, ще са отплатата за щетата, която ни нанесохте. Ние… един момент.
Заговори тихо с двамата мъже от другата страна на трона.