— Твърде много неща се случиха. Твърде много убийства, твърде много промени. Каквото и да сме имали, вече го нямаме. Можем ли да създадем нещо друго? Не знам. Но ти тръгваш по един път, а аз — по друг. Засега това е всичко.
Очите й бяха наистина много големи.
— Отиваш си, нали?
— Да.
— Ще се върнеш ли някога? — Попита ме някак странно разсеяно, сякаш не беше сигурна колко я интересува, или се боеше, че твърде много я интересува, или се боеше, че я интересува твърде малко.
— Не знам.
Тя кимна.
— Кога тръгваш?
— Веднага.
— Съжалявам, че стана така.
— Аз също.
— Оставил си бизнеса на Крейгар?
— Повечето. Освен Южна Адриланка.
— С това какво ще правиш?
Помислих си за двора на Черен замък, докато образът не стана силен и ясен. Усилих връзката си с Глобуса, привлякох енергия и започнах телепорта.
— Всички интереси на организацията в Южна Адриланка са твои — казах. — Хората ми ще те посрещнат утре сутринта. Успех.
И изчезнах.
Двамата с Алийра седяхме в библиотеката на Черен замък, в очакване към нас да се присъединят Сетра и Мороулан. Това място, също като кабинета ми, пазеше не един спомен. Бях седял тук със своите приятели — да, те определено ми бяха приятели — и бяхме провеждали военни съвети, бяхме се утешавали един друг, бяхме празнували. Много вино се беше изляло в тази стая, наред със сълзи и смях, както и с обещания за помощ и заплахи за разчленяване; много от тези неща в рамките само на няколко минути.
Забелязах, че Алийра ме гледа.
— Срещнах дъщеря ти — казах й.
— Каква дъщеря?
— Ще разбереш.
— За какво говориш?
— Питай майка си. Времето около нея май се държи много странно.
Тя не ми отговори пряко, а каза:
— Ще ми липсваш.
— Може и да се върна някога.
— Джерег мразят дълго.
— Не че не го знам. Все пак…
— Какво ще правиш?
— Не знам. Искам да поостана сам.
— Не мога да си го представя.
— Че искам да съм сам? Права си. Все пак ще си имам Лойош и Роуца.
— Въпреки това…
— Мда. Вероятно ще намеря някое място, с хора наоколо. Вероятно драгари, които да мога отново да мразя като цяло и да обичам поотделно. Но засега не искам да виждам никого.
— Разбирам.
— Много ти дължа.
— Аз ти дължа живота си — каза тя.
— И аз ти дължа своя, няколко пъти. Понякога съжалявам, че не мога да си спомня предишния си живот, от началото.
— Сетра може да го уреди — каза Алийра.
— Не сега.
— Това може да ти помогне да се разбереш със самия себе си.
— Все ще намеря начин.
— Знам. Винаги го правиш.
Мороулан и Сетра дойдоха при нас, преди да успея да я питам какво точно има предвид.
— Сбогуваме се — казах. — Засега.
— Така и предположих — каза Мороулан. — Желая ти всичко най-добро в пътуванията. Ще се грижа за дядо ти.
— Благодаря.
— Очаквам да се срещнем отново, в този живот или в следващия — каза Сетра.
— В следващия. Така или иначе, ще бъде друг живот.
— Да — каза Сетра. — Прав си.
Тръгнах си без повече думи.
Последно говорих с дядо ми.
— Добре изглеждаш — каза той.
— Благодаря.
За първи път в живота ми на възрастен приличах на източняк, а не на джерег. Наметалото ми беше същото, но беше боядисано зелено. Носех широки ботуши от даррска кожа, зелени панталони и светлосиня туника.
— Налага се, при тези обстоятелства — казах.
— Какви са тези обстоятелства, Владимир?
Обясних му какво се е случило, какво смятам да направя по въпроса и какво според мен трябва да направи той. Той поклати глава.
— Да бъдеш управител, Владимир, дори на едно малко място, е умение, каквото не притежавам.
— Ноиш-па, не е нужно да управляваш. Не е нужно да правиш нищо. Там има стотина семейства текла и няколко източняшки, и те се справят съвсем добре, без никой да ги управлява. Не е нужно да правиш нищо. С титлата върви имперска заплата, която е достатъчна, за да преживяваш. Единственото, което трябва да правиш, е да ходиш до езерото Цурке и да живееш в имението, в замъка или каквото е там. Ако селяните идват при теб с проблеми, не се съмнявам, че можеш да им предложиш решения, но вероятно няма да идват. Можеш да си продължиш работата там, без никой да те притеснява. Иначе къде ще отидеш? И при това е съвсем малко на запад от Пиперените поля, което е в планините западно от Фенарио, тъй че ще си близо до родния край. Какво по-добро?
Той се намръщи, но накрая кимна. После попита:
— Но с теб какво ще стане?
— Не знам. Сега бягам, за да спася живота си. Но ако нещата се променят, ако се уверя, че е безопасно да се върна, ще се върна.