— И те е целунала там?
Ухилих се.
— Може да се каже.
Тя успя да повдигне любопитно вежди на краткия ми отговор, което счетох за добър знак. Поне сега беше будна. Наведох се по-близо до нея и опрях устни до ухото й. Дъхът ми нежно разбърка кичури от косата й.
— Зърнах те за първи път, когато пристъпи на ринга по скизбокс и се изправи срещу Киеде, а аз си помислих, че си най-красивото момиче, което някога съм виждал. Можех да продължа да те гледам до безкрай. Първия път, когато те целунах… — Сега този спомен ме завладя изненадващо. Спомних си всичко до последния детайл, почти достатъчно добре, за да изместя непресекващите образи с Електора, който бе придърпал Джун към себе си. — Е, това може да се счита за първата ми целувка.
Дори в мрака видях лек намек за усмивка да се прокрадва по лицето й.
— Да. Ти си наистина сладкодумен.
Смръщих обидено лице.
— Захарче, мислиш ли, че някога бих те излъгал?
— Не се опитвай. Веднага ще те усетя.
Тихо се засмях.
— Съгласен съм.
Думите ни звучаха весело и почти безгрижно, но и двамата усещахме напрежението зад тях. Усилието да се опитаме да забравим последиците от неща, които нито един от двама ни не можеше да върне назад.
Останахме там още няколко минути. След това опаковах багажа ни, внимателно вдигнах Джун и продължих надолу по тунела. Ръцете ми вече трепереха и всеки път, когато си поемах дъх, в него имаше дрезгавина. Нямаше каквито и да е признаци, че някъде по-напред има други убежища. Въпреки влагата и студа в тунела аз се потях, сякаш бе разгарът на лятото в Лос Анджелис — почивките ми ставаха все по-чести и почести, докато накрая не спрях насред още един сух сектор и рухнах до стената.
— Само да си поема малко дъх — уверявах Джун, докато й давах вода. — Мисля, че почти стигнахме.
Точно както ми беше казала по-рано, тя веднага успя да усети лъжата ми.
— Не можем да продължим — немощно рече Джун. — Нека да си починем. Няма да успееш да изкараш още час в подобно темпо.
Отхвърлих довода й.
— Този тунел все трябва да свършва някъде. Досега вероятно сме минали точно под бойния фронт, което означава, че вече сме на територията на колониите. — Направих пауза — прозрението ме озари в мига, в който думите ми излязоха от устата и ме побиха тръпки. Територията на колониите.
Тъкмо в този момент чухме звук някъде извън тунела, някъде над нас. Притихнах. Известно време се ослушвахме и скоро звукът отново се чу — от бръмчене и бучене, приглушен от земните пластове и идващ от някакъв огромен обект.
— Това там горе не е ли въздушен кораб? — попита Джун.
Звукът заглъхна, но не и преди да изтласка леденостуден бриз в тунела. Вдигнах поглед. Бях твърде изтощен, за да забележа по-рано, но сега съзрях мъничък правоъгълен сноп светлина. Изход към повърхността. Всъщност имаше няколко такива, които очертаваха тавана на спорадични интервали — сигурно ги бяхме подминавали от доста време. Насилих се да стана на крака и се протегнах, за да прокарам пръст по ръба на цепнатината. Гладък замръзнал метал. Внимателно го побутнах.
Той се премести. Бутнах по-силно метала и започнах да го плъзгам настрана. Макар да виждах, че навън е нощ, светлината, влизаща в тунела, беше по-силна от тази, с която разполагахме през последните няколко часа, и установих, че съм присвил очи. Отне ми около секунда, за да осъзная, че нещо студено и леко падаше кротко върху лицето ми. Размахах ръце към него, объркан за секунда, преди да установя, че това бяха — или поне така си мислех — снежинки. Сърцето ми затуптя по-бързо. Когато избутах метала колкото можех по настрана, смъкнах републиканското си яке. Нямаше да е забавно да ме застрелят войници, точно когато бяхме стигнали до обетованата земя.
Когато останах облечен само по риза и жилетка, скочих нагоре и се хванах за страните на отвора с треперещи ръце, след което се издърпах наполовина нагоре, за да видя къде се намирахме. Някакъв тъмен коридор. Наоколо нямаше никого. Скочих отново долу и хванах ръцете на Джун, но тя отново се унасяше в сън.
— Остани с мен — промълвих аз и събрах ръцете й. — Виж дали няма да можеш да се покатериш.
Джун разгърна одеялото. Коленичих и й помогнах да стъпи на раменете ми. Тя се клатушкаше, дишаше тежко, но успя да се издърпа на повърхността. Последвах я с одеялото, пъхнато под мишницата ми, и се озовах на горното ниво с едно изтласкване.