Оказахме се в тъмна тясна уличка, която доста приличаше на мястото, откъдето бяхме дошли, и за миг се зачудих дали по някакъв начин отново не се бяхме върнали в републиката. Щеше да е направо идеално. Но видях, че това въобще не беше републиката. Земята беше равна и добре павирана под разпокъсан слой от сняг, а стената беше изцяло покрита с ярко оцветени афиши на ухилени войници и усмихнати деца. В ъгъла на всеки постер имаше символ, който след няколко секунди разпознах. Златиста, подобна на сокол, птица. С тръпка на вълнение осъзнах колко много приличаше на птицата, щампована върху медальона ми.
Джун също забеляза афишите. Очите й бяха широко отворени и замъглени от треската, дъхът й се издигаше на бледи облачета пара. Сградите наоколо явно бяха военни казарми, покрити от горе до долу със същите ярки постери. Улични лампи бяха наредени от двете страни на пътя в добре оформени и подредени декоративни схеми. Тунелите и онези подземни убежища сигурно получаваха електричеството си оттук. Студен вятър навя още сняг по лицата ни.
Джун внезапно сграбчи ръката ми. Пое си дълбоко въздух в мига, в който същото сторих и аз.
— Дей… ето там. — Тя неукротимо трепереше, опряна в мен, но не можех да кажа дали е от студа, или от това, което виждахме.
Пред нас се простираше град, надничащ през празните пространства между военните постройки: високи, блестящи небостъргачи се издигаха през ниските облаци и нежния сняг, а всеки от тях беше осветен от красива синя светлина, която бликаше от почти всеки прозорец и всеки етаж. Изтребители бяха наредени по покривите на небостъргачите. Целият пейзаж пламтеше. Стиснах още по-силно ръцете на Джун. Ние просто стояхме там, без да можем да сторим каквото и да е. Гледката беше точно такава, каквато баща ми ми я беше описвал.
Бяхме стигнали до един от искрящите от светлини градове в колониите на Америка.
Джун
Метиъс винаги ми казваше, че всеки път, когато се разболея, трябва да използвам всичките си съпротивителни сили.
Знаех, че е студено, но не можех да отгатна каква е температурата. Знаех, че е нощ, но не можех да позная колко е часът. Бях наясно, че с Дей по някакъв начин бяхме успели да прекосим границата и се бяхме озовали в колониите, но бях твърде изморена да отгатна в кой от техните щати се намирахме. Ръката на Дей беше плътно обгърнала кръста ми и ме подкрепяше, въпреки че усещах как трепереше от усилието да ме носи толкова дълго. Той ми шепнеше окуражително, увещаваше ме да продължавам. Само още малко — казваше той. — Сигурно има болници, щом сме толкова близо до фронта. Краката ми трепереха от усилието да стоя изправена, но аз отказвах да изгубя съзнание. Вървяхме през скърцащия сняг и не откъсвахме очи от искрящия пред нас град.
Сградите варираха във височина от пет до сто етажа, някои от които изчезваха в облаците. От една страна — гледката беше позната, но и напълно нова, от друга — по стените имаше наредени чуждестранни флагове във формата на лястовичи опашки, обагрени в морскосиньо и златисто, сградите имаха арки, врязани в стените им, на всеки покрив бяха наредени изтребители. Моделите им се различаваха значително от тези в републиката, със странна, обратно стреловидна структура на крилете, което им придаваше подобна на тризъбец форма. Крилата на изтребителите бяха изцяло изрисувани със свирепи златни птици, както и със символ, който не можах да разпозная. Нищо чудно, че винаги бях слушала как колониите имат по-добри въздушни сили от републиката — тези изтребители бяха по-нови от онези, с които бях свикнала, а като се вземеха предвид позициите, които бяха заели върху покривите, сигурно всички можеха да извършват вертикално излитане и приземяване без никакъв проблем. Този град, разположен на бойния фронт, изглеждаше повече от добре подготвен, за да се защитава.
Хората. Те бяха навсякъде — войници и граждани се тълпяха по улиците, свити под палта с качулки, за да се предпазят от снега. Когато минаваха под отблясъка на неоновите светлини, лицата им приемаха нюанси на зелено, оранжево и лилаво. Бях твърде изтощена, за да мога да им направя точен анализ, но това, което забелязах, бе, че дрехите им — обувки, панталони, ризи, палта — имаха най-различни емблеми и изписани по тях думи. Бях шокирана от огромния брой реклами по стените — разпростираха се, докъдето ти стигат очите, понякога скупчени толкова близко една до друга, че напълно скриваха стените зад тях. Рекламираха абсолютно всичко, което можеше да се срещне под слънцето; неща, за които никога преди не бях чувала или виждала. Корпоративно спонсорирани училища? Коледа?