Минахме покрай една витрина, където бяха изложени няколко миниатюрни екрана, като всеки излъчваше новини и видео клипове. „РАЗПРОДАЖБА!“, пишеше на витрината. „30% НАМАЛЕНИЕ ДО ПОНЕДЕЛНИК!“ Предаванията по някои канали бяха познати — новини от бойния фронт, политически конференции.
Други прожектираха филми, нещо, което републиката правеше само в кината из богаташките сектори. По повечето екрани вървяха реклами. За разлика от рекламите с републиканска пропаганда тези сякаш се опитваха да убедят населението да си купува някакви неща. Зачудих се какво правителство управляваше подобно място. Може би въобще нямаха правителство.
— Веднъж баща ми ми каза, че от разстояние градовете на колониите изглеждат изпълнени с блясък — рече Дей. Погледът му се местеше от едната реклама в ярки цветове към следващата, докато ми помагаше да се придвижвам покрай бавно тътрещите се хора. — Всичко е точно както ми го описваше, но не мога да разбера всичките тези реклами. Не са ли странни?
Кимнах в отговор. В републиката рекламите имаха добре подредени екрани с последователен и отличителен държавен стил, който оставаше непроменен, независимо в коя част на страната се намираш. Тук рекламите не следваха каквато и да е теория на цветовете. Те бяха разбъркани, безпорядък от неонови и проблясващи светлини. Сякаш не бяха създадени от някакъв вид държавна власт, а от голям брой по-малки независими групи.
Една реклама показваше видео с усмихнат полицейски служител в униформа. Гласът зад кадър обясняваше: Полицейски участък на Трибюн. Искате да докладвате за извършено престъпление? Необходим е депозит от само 500 банкноти! Под полицая със ситни букви стояха думите:
Друга реклама гласеше:
Трета реклама ме накара да се вгледам по-внимателно. Тя показваше видео с наредени едно до друго малки деца, всички облечени в еднакви дрехи, ухилени с най-широките усмивки, които някога бях виждала. Когато се показа текстът, той гласеше следното:
Намръщих се озадачено. Може би така колониите стопанисваха приютите за деца или други подобни заведения. Дали беше така?
Докато продължавахме напред, забелязах, че в долния десен ъгъл на всяка реклама имаше един несменяем образ. Гигантски символ, представляващ кръг, разделен на четири квадранта. Под него с получерни букви бе изписано следното:
Изведнъж усетих топлия дъх на Дей до ухото си.
— Джун — прошепна той.
— Какво има?
— Някой ни следи.
Още една подробност, която трябваше да забележа първа. Загубих броя на нещата, които не успях да доловя.
— Виждаш ли лицето му?
— Не. Но съдейки по фигурата, трябва да е момиче — отвърна той.
Изчаках още няколко секунди, след което хвърлих поглед назад. Не видях нищо друго, освен море от граждани на колониите. Който и да ни следеше, вече бе изчезнал сред тълпата.
— Вероятно е фалшива тревога — промърморих аз. — Някакво си момиче от колониите.
Очите на Дей се плъзнаха объркано по улицата, след което и той изгуби интерес. Не бих се изненадала, ако някакви неща бяха започнали да ни се привиждат, особено сред тези странни, непознати, бляскави светлини и флуоресцентни реклами.
Някаква фигура се приближи до нас, точно когато отново вниманието ни се насочи върху улицата. Метър и седемдесет висока, с провиснали бузи, розова кожа с лек загар, няколко кичура черна коса се показваха изпод голяма зимна шапка, в ръката си държеше плосък таблет. Бе увила шал плътно около врата си (изкуствена вълна, съдейки по еднородната текстура на влакното), а малки ледени кристалчета от замръзналия й дъх бяха прилепнали по материята под брадичката. На ръкава й бяха изписани думите „Уличен надзирател“, пришити точно над друг странен символ.