— Не мога да ви видя. Корпорация? — измърмори на нас тя.
Очите й останаха вперени в таблета, на който имаше подобно на карта изображение и движещи се мехурчета по него. Изглежда, че всяко мехурче съответстваше на човек от улицата. Тя сигурно имаше предвид, че не може да ни види на екрана. Тогава осъзнах, че имаше много хора като нея, които се бяха пръснали по улицата и всички те бяха облечени в същите тъмносини палта.
— Корпорация? — повтори нетърпеливо тя.
Дей тъкмо щеше да отговори, когато го спрях.
— „Медитек“ — издърдорих аз, спомняйки си четирите имена от рекламите, които видяхме.
Жената се спря, за да огледа неодобрително облеклата ни — мръсни ризи, черни панталони и обувки.
— Трябва да сте нови — добави тя, говорейки на себе си, и чукна нещо върху таблета. — Значи се намирате доста далеч оттам, където би трябвало да сте. Не зная дали вече сте изкарали ориентировъчното обучение, но „Медитек“ ще ви глобят здравата, ако закъснеете. — След това тя ни се усмихна фалшиво и се впусна в странно безочливи, рутинни обяснения. — Аз съм спонсорирана от корпорация „Клауд“. Минете през централния площад в Трибюн и си купете най-новия ни вид хляб! — Устните й отново приеха навъсения вид от преди това и тя бързо се отдалечи. Видях как спря друг човек по-надолу.
— Има нещо странно в този град — прошепнах на Дей, докато продължихме напред с усилие.
Хватката, в която Дей ме държеше, бе здрава и сковаваща.
— Ето защо не я попитах къде се намира най-близката болница — отвърна той. Вълна от замаяност отново ме заля. — Дръж се. Ще измислим нещо.
Опитах се да отвърна, но едва виждах накъде вървя. Дей ми каза нещо, но не можех да разбера нито дума — звучеше, сякаш ми говори под вода.
— Какво каза? — Вече ми се виеше свят. Коленете ми се огъваха.
— Казах, че може би ние… спираме в една… болница…
Усетих как падам, ръцете и крака ми се свиха около тялото ми в защитна топка, а някъде горе красивите сини очи на Дей бяха вперени в мен. Той сложи ръце върху раменете ми, но имах усещането, че се намира на милиони километри разстояние. Опитах се да проговоря, но устата ми сякаш беше пълна с пясък. Потънах в тъмнината.
Златистосив проблясък. Допир на хладна ръка по челото ми. Протегнах се, за да я докосна, но в мига, в който пръстите ми се допряха до кожата, ръката изчезна. Не можех да спра да треперя — тук беше невъобразимо студено.
Когато най-сетне успях да отворя очи, видях, че лежа на обикновено бяло болнично легло, главата ми беше опряна в скута на Дей, а той беше обгърнал кръста ми с едната си ръка. Миг по-късно осъзнах, че Дей гледаше към друг човек — други трима души, — които стояха в стаята с нас. Бяха облечени в отличителните униформи на войници от бойния фронт на колониите: военноморски бушлати, осеяни със златни копчета и пагони, кантове в златисто и бяло се спускаха от долния ръб, а знаковият златен сокол беше избродиран на всеки ръкав. Разтърсих глава. Доста обща класификация. В този миг се чувствах наистина мудна.
— През тунелите — каза Дей. Светлините на тавана ме заслепяваха. По-рано не ги бях забелязал.
— От колко време сте в колониите? — попита един от мъжете. Акцентът му звучеше странно. Имаше светъл мустак и тънка мазна коса, а осветлението придаваше болнав цвят на лицето му. — По-добре бъди честен, момче. „ДесКон“ не търпи лъжците.
— Пристигнахме тази нощ — отвърна Дей.
— И откъде дойдохте? За патриотите ли работите?
Дори в замъгленото състояние, в което се намираше главата ми, знаех, че това беше опасен въпрос. Те нямаше да се зарадват, ако откриеха, че ние сме тези, които бяха оплескали плановете им за Електора. Може би дори не знаеха какво се беше случило.
Рейзър беше споменал, че изпращат последни данни на колониите спорадично.
Ден също осъзнаваше, че този въпрос е опасен, затова го избягна.
— Дойдохме тук сами. — Той направи пауза, след което чух как заговори с нетърпелива нотка. — Моля ви, тя цялата гори от треска. Отведете ни в болницата и ще ви кажа всичко, което поискате. Не съм изминал целия този път, за да видя как тя умира в полицейския участък.
— Болницата ще ти струва пари, момче — отговори мъжът.
Дей потупа един от джобовете ми и извади малката ни пачка с банкноти. Забелязах, че пистолетът му вече го нямаше, вероятно го бяха конфискували.