— Обичаш ли го?
Осъзнах, че сънувам, и каквото и да кажеше Метиъс, това щяха да бъдат моите мисли, проектирани върху неговия образ. Все пак ме заболя, когато той сведе поглед и отговори с леко кимване на главата.
— Мислех, че го обичам — отвърна той. Едва чух гласа му.
— Толкова съжалявам — прошепнах аз.
Той срещна погледа ми с изпълнени със сълзи очи. Опитах се да се протегна и да обгърна с ръце врата му. Но тогава сцената се промени, светлината изчезна и внезапно лежах в слабо осветена варосана стая върху нечие чуждо легло. Метиъс се стопи на тънки струйки пара. На негово място, поел грижата за мен, беше застанал Дей; лицето му се очертаваше от косата с цвят на светлина, ръцете му наместваха кърпата върху челото ми, очите му изучаваха напрегнато моите.
— Хей, Сара — рече той. Използваше фалшивото име, което ми беше измислил. — Не се притеснявай, в безопасност си.
Примигнах заради внезапната промяна в обстановката.
— В безопасност ли?
— Колониалната полиция ни прибра. Заведоха ни в малка болница, след като разбраха кой съм аз. Предполагам, че тук всички са чували за мен и това работи в наша полза. — Дей ми хвърли смутена усмивка.
Но този път бях толкова разочарована да видя Дей, толкова горестно опечалена, че бях изгубила отново Метиъс сред неспокойните си сънища, че трябваше да си прехапя устната, за да се възпра да не заплача. Усещах ръцете си толкова немощни. Така или иначе едва ли щях да успея да обгърна с тях врата на брат си и защото не го направих, не можах да спра Метиъс да не изчезне.
Усмивката на Дей посърна — той усети скръбта ми. Протегна се и докосна бузата ми. Лицето му беше толкова близо, лъчезарно на фона на меката нощна светлина. Надигнах се с цялата си останала сила и го оставих да ме придърпа близо до себе си.
— О, Дей — прошепнах аз в косата му, а гласът ми пресекваше от хлипанията, които бях потискала. — Той наистина ми липсва. Липсва ми толкова много. И толкова съжалявам, толкова съжалявам за всичко. — Повтарях ги отново и отново думите, които казах на Метиъс в съня си, думите, които щях да казвам на Дей, докато съм жива.
Дей ме притисна по-силно в прегръдката си. Ръката му помилва косата ми и той леко ме полюшна като дете. Притисках го силно до себе си, сякаш от това зависеше животът ми, не можех да си поема въздух, давех се в треската, тъгата и пустотата си.
Метиъс отново го нямаше. Беше си отишъл завинаги.
Дей
На Джун й трябваше половин час, за да може най-сетне пак да заспи, натъпкана с всякакви лекарства, които медицинската сестра инжектира в ръката й. Тя отново плака за брат си, сякаш беше паднала върху самата себе си в някаква дупка, а разкъсваното й от мъка сърце беше разтворено, за да го видят всички. Нейните силни тъмни очи — сега изражението им беше просто… пречупено. Потреперих. Разбира се, знаех точно какво е чувството да изгубиш по-голям брат. Гледах как очите й танцуваха зад затворените клепачи, вероятно потънала в още един кошмар, от който не можех да я измъкна. Затова правех това, което тя винаги правеше за мен — милвах косата й и целувах влажното й чело, бузи и устни. Не изглеждаше да има голяма полза, но аз го правех, така или иначе.
Болницата беше относително тиха, като изключим няколкото звука, които оформяха всеобхващащ бял шум в главата ми: леко бръмчене, идващо от лампите на тавана, и някаква приглушена глъчка от улиците навън. Както и в републиката, имаше закачен екран на стената, който предаваше поток от новини за бойния фронт. За разлика от републиката, новините бяха изпъстрени с реклами по същия начин, по който бяха и улиците навън, за неща, които не разбирах. След известно време спрях да ги гледам. Продължавах да си мисля за начина, по който майка ми успокояваше Идън, когато първоначално се беше разболял от заразата, как шепнеше утешителни думи и докосваше лицето му със сиромашките си, превързани с бинтове, ръце, как Джон ходеше до леглото му с купичка супа.
Толкова съжалявам за всичко — беше казала Джун.
Няколко минути по-късно една жена войник отвори вратата на болничната ни стая и пристъпи към мен. Тя беше същата, която осъзна кой съм аз и ни отведе до тази двадесететажна болница. Жената войник се спря пред мен и бързо ми се поклони. Все едно бях офицер или нещо подобно. Точно толкова изненадващ беше и фактът, че тя беше единственият войник в стаята. Тези хора очевидно не ни считаха за заплаха. Нямахме белезници, нямаше дори пазач, който да бди пред вратата ни. Дали знаеха, че ние бяхме провалили атентата срещу Електора? Ако това са хората, които спонсорираха патриотите, те щяха да разберат рано или късно. Може би въобще не знаеха, че сме работили за патриотите. Рейзър ни беше присъединил към играта доста късно.