Спомних си, че Киеде ми разказа как колониите печелят войната, когато първоначално се бяхме приземили в Ламар. Тогава не се бях замислил по въпроса — в крайна сметка, какво представляваше предположението на един човек? Слух? Но сега тази жена войник го казваше, сякаш беше истина.
И двамата се смълчахме, когато врявата отвън пред сградата стана по-силна. Наклоних глава. Имаше тълпи от хора, които идваха и си отиваха от болницата още от мига, в който пристигнахме, но не се бях замислял за това. Сега ми се стори, че чувах името си.
— Знаеш ли какво се случва навън? — попитах аз. — Ще можем да преместим приятелката ми в някоя по-тиха стая?
Жената скръсти ръце.
— Искаш ли сам да видиш цялата суматоха? — Тя ми даде знак да стана и да я последвам.
Виковете отвън достигнаха оглушително ниво. Когато жената войник отвори вратите на балкона и ни изведе сред нощния въздух, аз бях посрещнат от порив на леденостуден вятър и мощни групови одобрителни викове. Бях заслепен от примигващи светлини — за секунда единственото, което можех да направя, бе да стоя там до металния парапет и да се любувам на гледката. Беше налудничаво късен нощен час, но сигурно имаше стотици хора под прозореца ни, напълно забравили за отрупаната със сняг земя. Всички погледи бяха обърнати към мен. Много от хората бяха вдигнали домашно изработени плакати.
„Добре дошъл в нашата страна!“ — пишеше на един.
„Фантомът е жив“ — казваше друг.
„Помети републиката“ — гласеше трети. Имаше десетки послания.
„Дей: нашият почетен гражданин на колониите!“
„Добре дошъл в Трибюн, Дей! Нашият дом е и твой дом!“
Те знаеха кой съм аз.
Сега жената войник ме посочи и се усмихна на тълпата.
— Това е Дей — извика тя.
Избухнаха нови одобрителни викове. Стоях замръзнал на мястото си. Какво трябваше да направиш, когато група хора крещят името ти, сякаш са напълно откачени? Нямах абсолютно никаква идея. Затова вдигнах ръка и им помахах, което ги накара да закрещят още по-силно.
— Тук ти си знаменитост — извика ми жената войник през глъчката. Тя изглеждаше много по-заинтересована от това, отколкото аз. — Единственият бунтовник, до който републиката не може да се докопа. Повярвай ми, утре снимката ти ще бъде из всички таблоиди. „Евъргрийн Ентърпрайз“ ще умира от желание да ти вземе интервю.
Тя продължи да говори, но аз вече не й обръщах внимание. Някой беше вдигнал табела, която прикова вниманието ми. Беше момиче, увило шал около устата си, а качулка покриваше част от лицето й.
Но аз знаех, че това беше Киеде.
Главата ми се замая. Мигновено си спомних за мигащата червена светлина в бункера, която предупреди мен и Джун, че някой приближаваше скривалището. Сетих се за човека, който помислих, че ни следеше из улиците на колониите. Дали това е била Киеде? Означаваше ли това, че останалите патриоти също бяха тук? Тя държеше табела, която почти се губеше сред морето от други послания.
Надписът гласеше: „Трябва да се върнеш. Веднага.“
Джун
Отново сънувах. Бях сигурна, защото Метиъс беше тук, а аз знаех, че би трябвало да е мъртъв. Този път бях готова и контролирах добре емоциите си.
Двамата с Метиъс се разхождахме из улиците на Пиера. Навсякъде около нас войници от републиката тичаха сред отломки и експлозии, но за нас двамата всичко изглеждаше тихо и спокойно, сякаш гледахме филм на забавен каданс. Дъжд от пръст и шрапнели от гранати отскачаха от нас, без да ни навредят. Чувствах се, сякаш бях непобедима или невидима. Едно от двете, а може би и двете.
— Нещо тук просто не е наред — обърнах се към брат си. Погледът ми се качи нагоре към покривите, а после слезе обратно надолу към потъналите в хаос улици. Къде беше Андън?
Метиъс се намръщи замислено. Той вървеше с ръце зад гърба си, елегантен, какъвто трябва да бъде всеки капитан, а златните акселбанти на униформата му леко потракваха, докато се движеше.
— Виждам, че тази гледка те притеснява — отвърна той и се почеса по леко обраслата брадичка. За разлика от Томас, той винаги се е отнасял леко небрежно към военните правила за прилежен вид. — Разкажи ми.
— Тази гледка — рекох аз и посочих наоколо. — Целият този пейзаж. Нещо не е както трябва.