Защо ми казваше да се върна в републиката? Опитваше се да ме подмами или да ме предупреди? И все пак — ако искаше да ни нарани, защо бе ударила Бакстър и ни бе оставила да избягаме в Пиера? Тя дори ни бе подканила да тръгваме, преди някой от патриотите да се докопа до нас. Обърнах се към Джун, която още спеше. Сега дишането й беше по-равномерно, червенината по бузите й не беше толкова отчетлива, колкото преди няколко часа. Все пак не посмях да я обезпокоя.
Изминаха още няколко тягостни минути. Чаках, за да видя дали Киеде ще предприеме нещо. След зашеметяващата скорост, с която ни се беше случило всичко, бях отвикнал да стоя на едно място по подобен начин. Внезапно разполагах с твърде много време.
Чух звук от приглушен удар по вратите на балкона отвън. Скочих на крака. Може би клон се беше отчупил от някое дърво или пък дървена плочка беше паднала от покрива. Зачаках в готовност. Известно време нищо не се случваше. След това последва още едно глухо тупване по стъклото.
Станах от леглото на Джун, отидох до вратите на балкона и внимателно надникнах през стъклото. Нямаше никой. Очите ми се спуснаха към пода на балкона. Там, на съвсем видно място, имаше два малки камъка — върху единия имаше завързана бележка.
Отключих вратата, приплъзнах я, за да се открехне леко и измъкнах бележката от камъка. След това отново заключих и разтворих бележката. Думите бяха бързо надраскани.
Излез отвън. Сама съм. Спешно е.
Тук съм да помогна. Трябва да говорим.
Спешно е. Смачках бележката в ръката си. Какво бе спешен случай за нея? Не беше ли спешен случай всичко в този миг? Тя наистина ни бе помогнала да избягаме, но това не значеше, че бях готов да й се доверя.
Не измина и минута преди трети камък да удари вратата. Този път съобщението гласеше:
Ако не говориш с мен веднага, ще съжаляваш.
При тази заплаха усетих как у мен се надига гняв. Киеде наистина разполагаше с достатъчно власт, за да ни предаде, защото бяхме объркали плановете на патриотите. Останах на място и препрочетох бележката в ръцете си. Може би само за няколко минути — казвах си аз. — Нищо повече. Само колкото да видя какво иска Киеде. След това се връщам обратно вътре.
Сграбчих палтото си, поех си дълбоко въздух и отново пристъпих към вратите на балкона. Пръстите ми тихо откачиха резето. Студен вятър лъхна лицето ми, когато се промъкнах на балкона, приклекнах ниско, нагласих вратите да се заключат и ги затворих. Ако някой се опиташе да влезе с взлом, за да нарани Джун, трябваше да вдигне шум, който щеше да бъде достатъчен, за да привлече вниманието на пазачите отвън. Скочих от едната страна на балкона, извъртях се и се хванах за ръба с ръце. Спуснах се надолу, докато не увиснах на половината разстояние между първия и втория етаж. След това се пуснах.
Обувките ми се приземиха в ситния сняг с тихо изскърцване. Хвърлих последен поглед към перваза на втория етаж, запомних къде на улицата се намираше сградата на болницата, след което подпъхнах косата си под палтото и се прилепих към стената.
В този час улиците бяха пусти и тихи. Изчаках минута, опрян до стената на сградата, преди да пристъпя напред. Хайде, Киеде. Дъхът ми излизаше на бързи и къси облачета пара. Очите ми огледаха внимателно всяко скрито местенце около мен, проверявайки за възможни опасности. Но бях напълно сам. Нали искаше да се срещна с теб отвън? Е, тук съм.
— Кажи ми нещо — прошепнах под носа си аз, докато вървях покрай сградата. Погледът ми оглеждаше за патрули, но тук, навън, нямаше никого.
Внезапно се спрях. Видях едва различима сянка, приклекнала в една от близките алеи. Станах напрегнат.
— Излез — прошепнах достатъчно силно, за да ме чуе скритият. — Зная, че си там.
Киеде се появи от сенките и ми махна да се приближа.
— Ела с мен — отвърна ми шепнешком. — Побързай. — Тя се затича по една тясна уличка, скрита зад редица от покрити със сняг храсти.
Спуснахме се по алеята, докато тя не се пресече с една по-широка улица, по която Киеде рязко зави. Бързо я последвах. Очите ми оглеждаха всеки ъгъл. Измервах всички места, откъдето можех да се оттласна към по-висок етаж, в случай че някой се опиташе изненадващо да ме нападне. Всички косъмчета по врата ми бяха настръхнали, сякаш сковани от напрежението.
Киеде постепенно забави крачка, докато не се изравних с нея, и тръгнахме рамо до рамо. Тя носеше същите панталони и обувки, с които беше по-рано през деня по време на опита за атентат, но беше сменила военната си куртка с вълнен плащ и шал. Лицето й беше почистено от черната ивица.