Суматоха в края на улицата прикова вниманието ни. Откъснах поглед от постройката. Една пресечка по-долу жена на средна възраст носеше мъжки обувки и опърпано палто и викаше с пълно гърло към двама мъже в плътна найлонова екипировка. И двамата имаха прозрачни визьори, които покриваха лицата им, и големи шапки с широка периферия на главите.
— Гледай — прошепна Киеде. След което ме издърпа в един от тъмните входове между две врати на приземния етаж на постройката.
Леко наведохме глави, за да чуваме какво се случваше. Макар че бяха доста далеч, гласът на жената се носеше ясно из спокойния леден въздух.
— … пропуснах само едно плащане тази година — обясняваше жената. — Утре сутринта първата ми работа ще е да изтичам до банката и да ви дам всичките банкноти, които имам…
Един от мъжете я прекъсна.
— Политика на „ДесКон“, госпожо. Не можем да разследваме престъпления за клиенти, които са нарушили плащанията към местната полиция.
Жената беше обляна в сълзи и кършеше ръце толкова силно, сякаш щеше да протърка кожата си.
— Трябва да можете да направите нещо — каза тя. — Нещо, което мога да дам на вас или на друг полицейски участък, аз…
Вторият мъж поклати глава.
— Всички полицейски участъци спазват политиката на „ДесКон“. Кой е вашият работодател?
— Корпорация „Клауд“ — рече с надежда жената. Сякаш тази информация можеше да ги убеди да й помогнат.
— Корпорация „Клауд“ не одобрява работниците й да стоят навън след единадесет вечерта. — Мъжът кимна към постройката. — Ако не се върнете в дома си, корпорация „ДесКон“ ще ви докладва на „Клауд“ и може да загубите работата си.
— Но те откраднаха всичко, което имам! — Жената избухна в силни ридания. — Вратата ми е напълно… разбита… всичката ми храна и дрехи ги няма. Хората, които го сториха, живеят на моя етаж — ако бъдете така добри да дойдете с мен, ще ги заловите… Зная в кой апартамент живеят те…
Двамата мъже вече бяха започнали да се отдалечават. Жената се затича след тях, умолявайки ги да й помогнат, въпреки че те продължаваха да я игнорират.
— Но домът ми… ако не направите нещо… как ще мога да… — продължаваше да говори тя.
Мъжете повториха своите предупреждения, че ще я докладват.
След като изчезнаха, се обърнах към Киеде.
— Какво беше това?
— Не беше ли очевидно? — отвърна Киеде саркастично, когато се измъкнахме от тъмнината на сградата и стъпихме обратно на улицата.
Стояхме смълчани. Най-сетне Киеде рече:
— Мамят работническата класа навсякъде, нали? Това, което имам предвид, е следното: колониите са по-добри от републиката в някои отношения. Но вярваш или не, обратното също е истина. Глупавата утопия, за която си фантазираш, не съществува. Нямаше смисъл да ти го казвам преди. Трябваше да го видиш с очите си.
Запътих се към болницата. Още двама войника от колониите бързо минаха покрай нас, но не си направиха труда да ни огледат. Милиони мисли се въртяха в главата ми. Баща ми сигурно никога не беше стъпвал в колониите — или ако го е правил, просто се е плъзнал по повърхността, както ние с Джун, когато пристигнахме за първи път. Една буца се надигна в гърлото ми.
— Имаш ли доверие на Андън? — попитах след малко. — Заслужава ли да бъде спасен? Заслужава ли републиката да бъде спасена?
Киеде направи още няколко завоя. Най-накрая се спря до някакъв магазин с миниатюрни екрани на витрината, като всеки един излъчваше различни програми от колониите. Киеде ни отведе в малката странична уличка на магазина, където тъмнината на нощта ни погълна. Тя се спря и посочи екраните в магазина. Спомних си, че бях минал покрай подобен магазин, когато близах в града.
— Колониите винаги показват новини, взети от републиканските честоти — обясни тя. — Имат си цял канал, предназначен за това. Тази новинарска извадка се повтаря постоянно, откакто атентатът се провали.