Очите ми се насочиха към покривите, където изтребителите стояха в очакване.
— Наистина ли си толкова добър пилот, колкото твърдиш? — попитах аз.
Киеде сви рамене и се ухили.
— Даже съм по-добра.
В главата ми бавно започна да се оформя план.
Покрай нас изтича още една двойка войници от колониите. Този път нервно чувство пропълзя по врата ми. Тези войници, както и предишните, завиха по уличката, от която бяхме дошли.
Уверих се, че не пристигат нови, след което бързо се спуснах в тъмнината на уличката. Не, не. Не сега. Киеде вървеше плътно зад мен.
— Какво има? — прошепна тя. — Току-що побеля като проклета снежна буря.
Бях я оставил уязвима и сама на място, което преди считах, че ще е наше убежище. Бях я оставил на вълците. И ако нещо й се случеше заради мен… Затичах се.
— Мисля, че отиват към болницата — обясних аз. — Отиват при Джун.
Джун
Събудих се рязко, вдигнах глава и очите ми огледаха пространството. Халюцинацията е Метиъс изчезна. Намирах се в болнична стая, а от Дей нямаше и следа. Беше посред нощ. Не бяхме ли тук и по-рано? Имах блед спомен как Дей седи до леглото ми и как излиза на балкона, за да приветства екзалтирана тълпа. Сега го нямаше. Къде беше отишъл?
Отне ми още една секунда, тъй като бях замаяна, за да установя какво ме беше събудило. Не бях сама в стаята. Вътре имаше дузина войници от колониите. Една жена войник е дълга червена коса вдигна пистолета си и го насочи към мен.
— Това ли е тя? — попита жената, като продължаваше да ме държи на прицел.
Един по-възрастен войник кимна.
— Да. Не знаехме, че Дей укрива войник от републиката. Момичето е самата Джун Ипарис. Най-прочутият феномен на републиката. От корпорация „ДесКон“ ще са доволни. Такъв пленник ще струва много пари. — Той ми хвърли студена усмивка. — А сега, мила моя, ни кажи къде е Дей.
Изминаха шестнадесет минути. Войниците вързаха ръцете ми зад гърба с чифт белезници. Устата ми беше запушена. Трима от тях стояха близо до отворената врата на стаята, докато останалите бяха до балкона. Изстенах. Макар че треската ми беше преминала и ставите не ме боляха, главата ми все още бе замаяна. Къде беше отишъл Дей?
Един от войниците говореше в слушалката.
— Да — изрече той. Направи пауза, а след това: — Ще я преместим в килия. От „ДесКон“ ще измъкнат полезна информация от нея. Ще изпратим Дей за разпит, веднага след като го заловим. — Друг войник държеше вратата отворена с крака си. Осъзнах, че очакваха да пристигне медицинска носилка, за да могат да ме отведат. Това означаваше, че вероятно разполагах с по-малко от две или три минути, за да се измъкна.
Стиснах със зъби кърпата, която запушваше устата ми, потиснах гаденето и преглътнах. Мислите и спомените ми започваха да се объркват. Примигнах и се зачудих дали не халюцинирам. Патриотите бяха спонсорирани от републиката. Защо не успях да видя това по-рано? Беше толкова очевидно още от самото начало — натруфената мебелировка в апартамента, колко лесно Рейзър ни местеше от място на място, без да бъдем заловени.
Сега наблюдавах как войникът продължаваше да говори в слушалката. Как можех да предупредя Дей? Той сигурно беше излязъл през вратите на балкона — когато се върнеше, мен нямаше да ме има, а те щяха да са тук, готови да го разпитат. Възможно бе дори да смятат, че сме шпиони на републиката. Многократно прокарах пръст по пръстена от кламери.
Пръстенът от кламери.
Пръстът ми спря да се движи. След това постепенно започнах да измъквам пръстена от безименния си пръст зад гърба си и се опитах да развия спираловидните метални телчета. Един войник погледна към мен, но аз затворих очи и тихо изстенах от болка през кърпата, с която бе запушена устата ми. Той отново се върна към разговора си. Пуснах пръстите си надолу към спираловидните телчета на пръстена и го издърпах. Кламерите бяха завити шест пъти. Развих първите два. След това изпънах кламера и го огънах, като се надявах, че съм успяла да го свия във формата на буквата Z. От това движение получих болезнено схващане и на двете ръце.
Внезапно един от войниците на балкона спря да говори и започна да проверява улиците отдолу. Остана така известно време, а очите му шареха. Ако беше чул Дей, той със сигурност беше изчезнал. Войникът внимателно огледа покривите, после изгуби интерес и отново се върна на мястото си. Откъм далечния край на коридора на болницата чух някакви хора да говорят, както и трудния да бъде сгрешен с друго звук на колелца, движещи се по керамичния под. Медицинската носилка идваше насам.