— Всичко наред ли е? — извиках към Джун.
Тя ми отвърна нещо, но не можех да я чуя от рева на двигателите.
Внезапно Киеде дръпна назад една обла дръжка и бутна един лост докрай напред. Главата ми се удари отстрани в пилотската кабина. Завъртяхме се на пълни сто и осемдесет градуса за по-малко от секунда. Видях как към нас летеше изтребител с ужасяваща скорост. Инстинктивно вдигнах ръце.
Дори и Джун извика.
— Киеде, това…
Киеде откри огън. Дъжд от яркосветещи трасиращи куршуми се изсипа от нашия изтребител към този отпред. Двигателите ни изтеглиха напред и нагоре. Зад нас се чу експлозия — другият изтребител сигурно беше уцелен в резервоара за гориво или изстрелът беше минал право през пилотската кабина.
— Сега ще им е трудно да ни преследват — извика Киеде. — Твърде напред сме и няма да искат да пресекат бойния фронт. Ще изстискам от това бебче максимума — влизаме в републиката след няколко минути.
Не я попитах как възнамеряваше да премине през фронта, без да я свалят. Когато погледнах през пилотската кабина към извисяващите се сгради на колониите, въздъхнах и се отпуснах в седалката си. Искрящи светлини, бляскави небостъргачи, всичко, което баща ми ми беше описвал по време на няколкото вечери в годината, когато можехме да го видим. От разстояние беше толкова прекрасно.
— И така — рече Киеде. — Няма просто да хабя гориво за нищо, нали? Дей, все още ли отиваме към Денвър?
— Да — отвърнах аз.
— Какъв е планът? — Гласът на Джун все още звучеше отслабнало, но във въпроса й имаше пламенен устрем, усещане, че ще направим нещо наистина важно. Тя съзнаваше, че нещо вътре в мен се беше променило.
Чувствах се странно спокоен.
— Отиваме към Кулата на Конгреса — отвърнах аз. — Ще обявя подкрепата си за Андън пред републиката.
Джун
Оставаха няколко минути, за да преминем границата на републиката. Това означаваше, че със скоростта, с която се движехме (съвсем сигурно с повече от хиляда и двеста километра в час; усетихме внезапна промяна в налягането, когато преминахме звуковата бариера, все едно бяхме измъкнати от дълбока кал), се намирахме само на около четиридесет километра разстояние от бойния фронт и на няколкостотин от Денвър. Дей ми разказа всичко, което Киеде беше споделила с него — за патриотите и истинските намерения на Рейзър, за Идън, за решимостта на Конгреса да изземе властта от Електора. Всичко, което самата аз бях разкрила, че и повече. Главата ми беше като в мъгла, когато избягахме от стаята и се отправихме към покрива на болницата. Сега, след студения въздух отвън и скоростта на въздушните маневри на Киеде, можех да пресмятам детайлите малко по-ясно.
— Приближаваме бойния фронт — каза Киеде.
В мига, в който тези думи излязоха от устата й, чух далечния тътен от експлозии. Тя бяха приглушени, но ние сигурно бяхме на хиляди метри във въздуха, а аз все пак усещах разтърсването всеки път, когато избухваха. Изведнъж се издигнахме и аз се притиснах към седалката си. Киеде се опитваше да изтласка изтребителя колкото може по-нависоко, за да не бъдем свалени от небето от наземни ракетни снаряди. Заставих се да си поемам дълбоко и спокойно дъх, докато продължавахме да се издигаме. Ушите ми не спираха да пукат. Наблюдавах как Киеде влиза в бойния ред на ескадрила от изтребители на колониите.
— Скоро ще ни се наложи да се отделим от тях — измънка тя. В гласа й се четеше болка, вероятно от огнестрелна рана. — Дръжте се здраво.
— Дей? — успях да извикам аз.
Не чувах нищо и за секунда си помислих, че е припаднал. Тогава той се обади:
— Все още съм тук. — Гласът му прозвуча глухо, сякаш се бореше да остане в съзнание.
— Денвър е на няколко минути — заяви Киеде.
Отново се стабилизирахме. Когато надникнах през пилотската кабина надолу към разпокъсаните облаци далече под нас, дъхът ми секна. Въздушни кораби, несъмнено повече от сто и петдесет, стигаха, докъдето ти видят очите, бяха осеяли небето като миниатюрни кинжали, реещи се във въздуха, и се разпростираха в редици чак до хоризонта. Всички цепелини на колониите имаха отличителна златна лента, спускаща се надолу по средата на техните рампи, която можехме да видим дори оттук. Недалече пред тях имаше широка ивица от празно въздушно пространство, където искри и пушек се носеха насам-натам, а от другата й страна имаше редици от въздушни кораби, които можех да разпозная: републикански цепелини, обозначени с кървавочервена звезда отстрани на всеки корпус. Изтребители яростно се впускаха във въздушни битки из цялото пространство. Сигурно се намирахме на поне сто и петдесет метра над тях, но не бях сигурна дали това беше достатъчно безопасна дистанция.