Върху контролното табло на Киеде изпиука аларма. Нечий глас прокънтя в пилотската кабина.
— До пилота: нямате разрешение за тази зона — изрече той. Мъж с акцент от колониите. — Това не е вашата ескадрила. Имате заповед незабавно да се приземите на „ДесКон Девет“.
— Отказвам да изпълня заповедта — отвърна Киеде. Тя вдигна нагоре нашия изтребител и продължи да се издига.
— До пилота: нареждам незабавно да се приземите на „ДесКон Девет“.
Киеде изключи микрофона си за миг и погледна назад към нас. Изглеждаше някак прекалено щастлива.
— Проклетият бърборко лети след нас — каза тя с подигравателно повелителен тон. — Двама са по петите ни. — След това включи отново микрофона и весело отвърна: — Отказвам, „ДесКон“. Ще ви сваля.
Този път гласът на пилота в другия самолет прозвуча изненадано и ядосано.
— Променете курса и прихванете този…
Киеде изкрещя оглушително:
— Хайде да разцепим небето, момчета!
Тя ни изстреля напред и нагоре със заслепяваща скорост, след което влезе в свредел. Ивици светлина прелетяха покрай стъклото на пилотската кабина — двата изтребителя, които ни преследваха, сигурно се бяха доближили достатъчно, за да открият огън. Усетих как стомахът ми се преобърна, когато Киеде изненадващо направи пикираща маневра, в хода на която двигателят ни изгасна. Падахме със скорост, от която получих цветна слепота. Усетих как ми прималява. Миг по-късно изненадано се свестих. Сигурно бях изгубила съзнание.
Пропадахме. Падахме право към земята. Размерите на въздушните кораби под нас се увеличиха — изглежда, че се бяхме насочили към палубата на един от тях. Не, движехме се прекалено бързо — щяхме да се разбием на парчета. Покрай нас пак прелетяха светещи трасиращи куршуми. Изтребителите, които ни преследваха, се бяха гмурнали след нас.
Тогава, без никакво предупреждение, Киеде отново запали двигателите. Те се събудиха с рев. Киеде силно дръпна лоста назад и целият самолет се завъртя в полукръг, така че носът му отново да бъде насочен нагоре. Почти бях засмукана в седалката си от внезапната промяна. Зрението ми отново се премрежи и този път нямах представа за колко време бях изпаднала в безсъзнание. Няколко секунди? Минути? Осъзнах, че отново се бяхме изстреляли нагоре в небето с пълна скорост.
Другите изтребители рязко останаха под нас. Опитваха се да се издигнат нагоре, но беше твърде късно. Зад нас огромна експлозия ни разтърси здраво в седалките ни — изтребителите сигурно се бяха разбили в палубата на въздушния кораб с мощта на дузина бомби. Жълто-оранжев огън изригна от един от цепелините на колониите. Сега се издигахме над празното въздушно пространство между двете държави и Киеде отново ни завъртя, за да ни спаси от масивен артилерийски огън. Прекосихме въз душното пространство и се врязахме в небето над републиканските въздушни кораби. Един самотен изтребител от колониите, изгубен сред хаоса. Зяпах сцената отвън и се чудех дали от републиката са объркани, че колониите атакуват един от своите изтребители. Ако не друго, то поне това ни даде достатъчно време, за да прекосим въздушното пространство на бойния фронт.
— Обзалагам се, че това бяха най-добрите половин лупинг и тоно, които сте виждали — засмяно рече Киеде. Смехът й звучеше по-напрегнато от обикновено.
Недалече от нас вече се извисяваха кулите на Денвър и неговата внушителна броня, покрити от перманентно море от смог и мъгла. Зад нас чух първите звуци от огнестрелен огън, идващи от републикански изтребители, които бяха започнали да ни преследват в опит да ни свалят.
— Как ще влезем? — извика Дей, докато Киеде завъртя самолета, изстреля една ракета назад и ускори още повече.
— Мисля, че ще успея да ни вмъкна — извика в отговор тя.
— Няма да успеем, ако минем отгоре — възразих аз. — Бронята разполага с ракети, които обграждат всяка страна на тази стена. Ще ни свалят, преди дори да сме влезли в града.
— Няма град, който да е непробиваем. — Киеде свали по-надолу самолета, въпреки че републиканските изтребители продължаваха да ни преследват. — Зная какво върша.