Приближавахме Денвър бързо. Виждах неясните очертания на сивите стени на Бронята да се издигат пред нас, барикада, несравнима с нищо друго в републиката, както и тежките сиви колони, всяка от които на разстояние тридесет метра от следващата, които обгръщаха страните й. Затворих очи. Нямаше начин — нямаше начин — Киеде да ни прекара над това. Може би ескадрила от изтребители можеше да премине, но дори и тогава това щеше да бъде начинание със слаби изгледи за успех. Представих си как една ракета ни уцелва и седалките ни катапултират над градското небе, куршумите, които ще се изстрелят по парашутите ни, телата ни, които рязко падаха на земята. Бронята вече беше близо. Сигурно от известно време бяха забелязали, че приближаваме, и оръжията им щяха да са готови. Обзалагах се, че никога преди не бяха виждали самотен изтребител на колониите.
В този миг Киеде се гмурна. Не направи просто каквото и да е гмуркане — тя се насочи надолу под почти деветдесет градуса наклон, готова да ни разбие в земята. Зад мен Дей рязко си пое въздух. Тя е изгубила контрол над самолета. Сигурна съм. Улучиха ни.
В последната секунда Киеде ни издигна нагоре. Понесохме се над сградите със свръхзвукова скорост, толкова близо до покривите, че те сякаш щяха да разпорят долната част на нашия изтребител. Веднага Киеде започна да забавя самолета, докато накрая вече летяхме със скорост, която беше достатъчна едва да се задържим във въздуха. Изведнъж осъзнах какво възнамеряваше да направи. Беше изключително глупаво. Тя въобще нямаше да ни прекара над Бронята — щеше да се опита да ни промуши през отворите, които влаковете използваха, за да влизат и излизат от Денвър. Същите тунели, които видях, когато се бях качила на влака заедно с Електора. Разбира се. Ракетните установки земя-въздух, поставени по стената на Бронята, не бяха проектирани да могат да стрелят под толкова нисък ъгъл. А картечниците по стената не бяха достатъчно мощни. Но ако Киеде не се прицелеше абсолютно точно, щяхме да се взривим в стената и да избухнем в пламъци. Намирахме се достатъчно близо, за да видя как войниците тичаха напред-назад по най-горната част на стената на Бронята. Връзката между тях явно се осъществяваше доста бързо.
При това темпо обаче нямаше голямо значение. В един миг Бронята се намираше на стотина метра пред нас, а в следващия прелитахме към тъмния вход на отворен железопътен тунел.
— Дръжте се! — извика Киеде. Тя сниши самолета още малко, ако такова нещо беше възможно. Входът зейна пред нас с широко отворена паст.
Нямаше да успеем. Тунелът беше прекалено тесен.
След това се оказахме вътре и за миг в тунела настъпи пълен мрак. Ярки искри полетяха от двата края на изтребителя, когато крилата раздраха стените на входа. Някъде над нас се разнесе тътен. Разбрах, че войниците се бяха втурнали да затворят изхода, но бяха закъснели.
Измина още една секунда. Излетяхме вертикално нагоре от изхода и се озовахме в Денвър. Киеде рязко издърпа лоста за управление на самолета назад, в опит допълнително да забави скоростта.
— Нагоре, нагоре! — извика Дей.
Покрай нас профучаха сгради. Бяхме твърде ниско до земята… и се бяхме насочили право към стената на една висока казарма.
Киеде рязко зави на една страна. Разминахме се на косъм със сградата. След това започнахме да падаме, наистина да падаме. Изтребителят се заби в земята и занесе, при което телата ни изхвърчаха напред, опъвайки здраво коланите. Имах усещането, че крайниците ми ще се откъснат. И граждани, и войници изтичаха, отдръпвайки се от двете страни на улицата. Разхвърчаха се искри и стъклото на пилотската кабина се напука — изпадналите в ужас войници стреляха напосоки. На няколко пресечки разстояние от нас тълпите бяха застанали от двете страни на улицата — те с изумление гледаха как изтребителят се носи, килнат на една страна по паважа.
Най-сетне се спряхме, когато едното крило се закачи в стената на някаква сграда и странично се забихме в задна уличка. Бях рязко метната назад в седалката. Стъклото на кабината се разцепи надве, преди да успея да си поема дъх. Успях да разкопчая колана си и замаяно скочих на ръба на кабината.
— Киеде. — С присвити очи се взирах сред пушека, за да видя къде се намираха тя и Дей. — Сега трябва…
Думите застинаха на езика ми. Киеде се беше отпуснала върху пилотската седалка, а коланът й все още беше закопчан. Защитните й очила стояха върху главата й — предположих, че дори не си е дала труд да си ги сложи. Очите й безизразно се взираха в бутоните по контролното табло. Мъничко кърваво петно се беше просмукало отпред на ризата й недалече от раната, която получи, още когато се качихме на изтребителя. Заблуден куршум бе проникнал през стъклото и в тялото й, когато се разбихме на земята. Киеде, която само преди няколко минути изглеждаше неуязвима.