За миг замръзнах на място. Звуците от хаоса покрай нас заглъхнаха и димът покри всичко, освен тялото на Киеде, пристегнато към пилотската седалка. Тихичък глас успя да отекне в главата ми, прониквайки през черно-бялата мъгла на вцепенението — една позната пулсираща светлина, която отново ме караше да продължа.
Изчезвай — нареждаше ми тя. — Веднага.
Откъснах очи и обезумяло започнах да се оглеждам за Дей. Той вече не седеше в самолета. Покатерих се върху ръба на крилото и се плъзнах слепешком надолу през пушека и останките, докато не паднах на земята върху ръцете и колената си. Не виждах нищо.
Тогава през пушека Дей изтича към мен. Той ме издърпа на крака. Внезапно си спомних за първия път, когато го видях да се материализира от нищото със своите сини очи и изцапано от прахта лице, протегнал ръката си към мен. Изражението му се раздираше от болка. Той сигурно също е видял Киеде.
— Ето те и теб — помислих, че вече си се измъкнала — прошепна Дей, докато вървяхме, залитайки, през останките от самолета.
— Тръгни към тълпата.
Краката ме боляха. Сигурно от горе до долу бях в синини от катастрофата. Спряхме се под едно от разнебитените крила, точно когато първите войници се втурнаха към самолета. Половината от тях бяха формирали импровизиран кордон, за да не се доближават гражданите, и бяха с гръб към нас. Другите войници светеха с фенери из пушека и изкривения метал, оглеждайки за оцелели. Един от тях навярно беше видял Киеде, защото извика нещо на останалите и им даде знак да се приближат.
— Това е изтребител от колониите — извика невярващо той. — Самолет е успял да мине през Бронята и да влезе в Денвър.
За момента бяхме скрити от поглед под крилото, но те щяха да ни забележат всеки момент. Импровизираният кордон от войници ни разделяше от тълпата. Навсякъде около нас и из целия град се чуваха шумове от трошене на стъкла, огньове, викове и скандиращи хора — само тези, които бяха най-близко до мястото на катастрофата, въобще осъзнаваха, че самолет от колониите се беше разбил. Хвърлих поглед към мястото, където се извисяваше Кулата на Конгреса. Гласът на Андън отекваше от всеки градски квартал и от всеки високоговорител — жива връзка с неговия образ сигурно се излъчваше на всеки джъмботрон в града… и навсякъде из страната. Видях как няколко гневни бунтовника метнаха коктейли „Молотов“ по войниците. Хората нямаха представа, че Конгресът се спотайваше и чакаше гневът на народа да се разрасне достатъчно, за да сложат Рейзър на мястото на Андън. Нямаше как Андън да успее да успокои тази тълпа. Ако патриотите бяха успели да излъчат публично смъртта на Електора от високоговорителите на Кулата на Конгреса, революцията вече щеше да е факт.
— Сега — каза Дей.
Измъкнахме се изпод крилото и се затичахме, хващайки кордона от войници напълно неподготвен. Преди някой от тях да успее да ни сграбчи или да стреля по нас, успяхме да преминем, гмурнахме се сред тълпата и напълно се сляхме с останалите. Мигновено Дей сниши глава и ни приведе през скупчените нагъсто ръце и крака. Стискаше ме здраво за ръката. Дъхът ми излизаше на пресекулки, насила, но аз не си позволих да намаля темпото. Продължих напред. Хората издаваха изненадани викове, докато ние си проправяхме път.
Зад нас войниците вдигнаха тревога.
— Ето там! — изкрещя един от тях. Прокънтяха няколко изстрела. Те бяха по петите ни.
Продължихме да си пробиваме път през тълпата. От време на време чувах хората да възкликват: Това не е ли Дей? С изтребителя от колониите ли се е върнал Дей? Когато хвърлих поглед назад, забелязах, че половината войници са тръгнали в погрешна посока, без да разберат накъде бяхме поели ние. Няколко от тях все още бяха по петите ни. Намирахме се само на една пресечка от Кулата на Конгреса, но разстоянието ми изглеждаше като няколко километра. От време на време зървах Кулата през навалицата от блъскащи се тела. Джъмботроните показваха Андън, който стоеше на балкона — мъничка самотна фигура, облечена в черно и червено, протегнала умоляващо ръце.
Той се нуждае от помощта на Дей.
Зад нас четирима войника постепенно ни настигаха. Преследването изсмука и последните ми сили. Задъхах се, беше ми трудно да дишам. Дей вече забавяше крачка, за да върви наравно с мен, но аз виждах, че нямаше да успеем с такова темпо. Стиснах ръката му и поклатих глава.