Дей
Още един сън.
Бях буден твърде рано сутринта на осмия си рожден ден. Светлината тъкмо беше започнала да се процежда през прозорците ни, прогонвайки тъмносивата отиваща си нощ. Седнах на леглото и разтърках очи. Полупразна чаша с вода стоеше несигурно върху ръба на старата нощна масичка. Самотното ни растение — бръшлян, който Идън беше домъкнал вкъщи от някакво бунище — стоеше в ъгъла, клоните му пълзяха по пода и търсеха слънцето. Джон хъркаше шумно в своя ъгъл. Краката му се подаваха изпод закърпеното одеяло и висяха от края на кревата. Идън го нямаше никъде — вероятно беше при мама.
Обикновено, ако се събудех твърде рано и успеех да се замисля за нещо успокоително, като някоя птичка или езеро, евентуално се отпусках достатъчно, за да подремна още малко. Но днес не се получаваше. Провесих крака от едната страна на леглото и си обух чифт различни чорапи.
В мига, в който пристъпих във всекидневната, разбрах, че нещо не е наред. Мама спеше на дивана, прегърнала Идън в ръцете си, а одеялото я покриваше до раменете. Но татко го нямаше. Очите ми се стрелнаха из стаята. Снощи той тъкмо се беше прибрал от бойния фронт и обикновено си оставаше вкъщи поне три или четири дни. Беше твърде рано за да си е заминал.
— Татко? — прошепнах аз. Мама леко се размърда и аз отново се смълчах.
Тогава чух приглушения звук от допира на вратата с мрежа до дървената рамка. Ококорих се. Бързо стигнах до вратата и подадох глава навън. Посрещна ме струя хладен въздух.
— Татко? — прошепнах отново.
Първоначално нямаше никой. Тогава видях фигурата му да изплува от сенките. Татко.
Затичах се — не ми пукаше, че калта и паважът дращеха краката ми през износените чорапи, фигурата в сенките направи още няколко крачки, след което ме чу и се обърна. Сега видях светлокестенявата коса и тесните, кехлибарени очи на баща ми, леко провисналата кожа на брадичката му, високото му тяло, елегантната поза, в която заставаше без усилие. Мама твърдеше, че той изглежда така, сякаш е излязъл от старинна монголска легенда. Затичах се още по-силно.
— Татко — промълвих аз, когато стигнах до него в сенките. Той коленичи и ме сграбчи в обятията си. — Нима си тръгваш?
— Съжалявам, Даниел — прошепна той. Гласът му звучеше изморено. — Извикаха ме обратно на бойния фронт.
Очите ми се напълниха със сълзи.
— Толкова скоро?
— Трябва веднага да се прибереш вкъщи. Не бива да позволяваш на уличната полиция да вижда, че вдигаш врява.
— Но ти току-що се прибра — опитах се да споря аз. — Ти… днес е рожденият ми ден и аз…
Баща ми сложи ръце върху раменете ми. Очите му бяха два предупредителни сигнала, изпълнени с всичко, което искаше да ми каже на глас. Искам да остана — опитваше се да ми обясни той. — Но трябва да тръгвам. Знаеш как стоят нещата. Недей да говориш за това. Вместо това рече:
— Връщай се обратно вкъщи. Даниел. Целуни майка си от мен.
Гласът ми започна да трепери, но аз си казах, че трябва да съм смел.
— Кога ще те видим отново?
— Ще се върна скоро. Обичам те. — Той сложи ръка върху главата ми. — Не преставай да ме чакаш, пак да се завърна, става ли?
Кимнах. Той остана при мен за момент, след което стана и потегли. Аз се прибрах вкъщи.
Това беше последният път, когато го видях. Беше изминал един ден. Седях сам на зачисленото ми от патриотите легло в една от спалните и оглеждах медальона, окачен на врата ми. Косата ми падаше около лицето, което ме караше да се чувствам, сякаш съзерцавам накита през светъл воал. По-рано, преди да се изкъпя. Киеде ми беше дала шише с гел, който изми фалшивия цвят от косата ми. За следващата част от плана — както ми обясни тя.
Някой почука на вратата.
— Дей? — Гласът от другата страна прозвуча глухо. Отне ми секунда, за да се преориентирам и да разпозная Тес. Бях се събудил от кошмара за осмия си рожден ден. Спомнях си всичко, сякаш се бе случило вчера, и усещах очите си зачервени и подути от плач. Когато се събудих, въображението ми започна да пресъздава образа на Идън, който бе фиксиран с колани за медицинска носилка и крещеше, докато лабораторни техници му инжектираха химикали, и този на Джон, застанал с вързани очи пред отряд войници. И този на мама. Не можех да накарам ума си да спре да преповтаря тези проклети неща и това ме изнервяше толкова много. Какво следваше, ако откриех Идън? Как, по дяволите, щях да го измъкна от републиката? Трябваше да вярвам, че Рейзър ще успее да ми помогне да си го върна. А за да си го върнех обратно, трябваше да сторя така, че да е абсолютно сигурно, че Андън ще умре.