— Не.
— Лъгала ли сте някога брат си?
Внезапно стаята изчезна. Замени я трептящ образ — познатата всекидневна, окъпана в топла следобедна светлина, придоби очертания, а едно бяло кученце спеше до краката ми. Висок тъмнокос тийнейджър седеше до мен със скръстени ръце. Метиъс. Той се намръщи и се наведе напред с ръце, опрени върху колената му.
— Лъгала ли си ме някога, Джун?
Примигнах, шокирана от гледката, всичко това е нереално — казах си аз. — Детекторът на лъжата създава илюзии, които са проектирани да ме пречупят. Бях чувала, че подобни апарати бяха използвани близо до бойния фронт, където машината можеше да симулира поредица от изображения в съзнанието ти, като имитира способността на мозъка да създава живи образи. Но Метиъс изглеждаше толкова истински, сякаш можех да се протегна и да прибера черната му коса зад ушите или да почувствам мъничката си ръка в неговата голяма лапа. Можех почти да повярвам, че бях точно там, в стаята, с него. Затворих очи, но образът остана запечатан в ума ми, ярък като дневна светлина.
— Да — отвърнах аз. Това беше истината. Очите на Метиъс се разшириха от изненада и тъга, след което брат ми изчезна заедно с Оли и останалата част от апартамента. Отново бях в средата на сивата стая с полиграфа в присъствието на доктор Садхуани, докато тя бързо си записваше нови бележки. Лекарката ми кимна одобрително за правилния отговор. Опитах се да успокоя ръцете си, които лежаха стиснати и треперещи от двете ми страни.
— Много добре — измърмори тя миг по-късно.
Думите ми прозвучаха студени като лед.
— Планирате ли да използвате брат ми срещу мен при останалата част от тези въпроси?
Тя отново вдигна очи от записките си.
— Видяла сте брат си ли? — Сега докторката изглеждаше по-спокойна и потта по челото й беше изчезнала.
Така значи. Те не можеха да контролират виденията, които се появяваха, и не можеха да видят това, което виждах аз. Но успяваха да задействат нещо, което изтласкваше тези спомени на повърхността. Държах главата си високо вдигната, а очите втренчени в докторката.
— Да.
Въпросите продължиха.
— Коя година прескочихте, докато бяхте студентка в „Дрейк“?
— Втората.
— Колко предупреждения от ръководството получихте, когато бяхте в „Дрейк“?
— Осемнадесет.
— Имала ли сте негативни мисли за републиката преди смъртта на брат ви?
— Не.
И още, и още. Тя се опитваше да десенсибилизира мозъка ми, осъзнах аз, да ме накара да намаля бдителността си, за да може да успее да види физическа реакция, когато попиташе нещо значимо. Още два пъти видях Метиъс. Всеки път, когато се случеше, си поемах дълбоко въздух и се заставях да задържа дъха си за няколко секунди. Подложиха ме на строг разпит за това как съм избягала от патриотите, каква е била целта на мисията с бомбата. Повторих всичко, което бях разказала на Андън по време на вечерята. Детекторът отчете, че казвах истината.
— Жив ли е Дей?
И тогава Дей се появи пред мен. Стоеше само на няколко крачки разстояние, със сини очи, които бяха толкова огледални, че виждах отражението си в тях. Лека усмивка проблесна върху лицето му, когато ме видя. Внезапно усетих толкова силен копнеж по него, че се почувствах, сякаш падам. Той не е реален. Това е симулация. Оставих дишането ми да се стабилизира.
— Да.
— Защо помогнахте на Дей да избяга, когато знаехте, че той е издирван за толкова много престъпления срещу републиката? Възможно ли е да изпитвате чувства към него?
Опасен въпрос. Заставих сърцето си да се успокои.
— Не. Просто не исках той да умре от моите ръце заради единственото престъпление, което не е извършил.
Лекарката спря да вписва бележките си, за да повдигне вежди към мен.
— Рискувала сте ужасно много за някого, когото едва познавате.
Присвих очи.
— Това не говори добре за вашия характер. Вероятно трябва да почакате, докато някой едва не бъде екзекутиран заради грешка, която вие сте направила.
Тя не отвърна на язвителността в думите ми. Халюцинацията с Дей изчезна. Зададоха ми още няколко странични въпроса, а след това:
— Вие с Дей част ли сте от патриотите?
Дей отново се появи. Този път се наведе толкова близо, че косата му, мека като коприна, докосна леко бузите ми. Той ме придърпа към себе си за една дълга целувка. Сцената изчезна, рязко заменена от бурната нощ, а Дей се придвижваше с мъка през дъжда — кръв капеше от крака му и оставяше диря след себе си. Той рухна на колене пред Рейзър, преди цялата сцена отново да изчезне. Заставих се гласът ми да звучи спокойно.