Успях да го премина. Не можех да повярвам. Машината твърдеше, че не лъжа. Но това беше просто една машина.
По-късно същата нощ седях на ръба на леглото си с глава, заровена в ръце. Вериги все още висяха от китките ми, но като изключим тях, бях свободна да се движа наоколо. Все още обаче чувах звуците от случайни, приглушени разговори пред стаята ми. Онези пазачи все още бяха там.
Бях толкова изтощена. На практика това не трябваше да е така, тъй като не бях извършвала никаква физическа дейност, откакто първоначално бях арестувана. Но въпросите на доктор Садхуани се въртяха в съзнанието ми и се сливаха с нещата, които Томас ми беше казал, обсебваха ме и накрая ми се наложи да стисна с ръце главата си в опит да спра главоболието. Някъде там далече правителството спореше дали да ме помилва. Потреперих леко, макар да знаех, че в стаята е топло.
Класически симптоми, че се разболявам — помислих си мрачно аз. — Може би това беше заразата. Иронията във всичко това леко ме натъжи — прониза ме и страх. Но нали съм ваксинирана. Най-вероятно беше обикновена настинка — все пак Метиъс винаги говореше, че съм малко чувствителна към промените във времето.
Метиъс. Сега, когато останах сама, започнах да се безпокоя. Последният отговор по време на теста с детектора на лъжата трябваше да индикира грешен отговор. Но не го направи. Означаваше ли това, че аз все още бях лоялна към републиката, без дори да го осъзнавах? Някъде дълбоко в себе си машината можеше да усети съмненията ми за осъществяването на атентата.
Но ако вземех решение да не изиграя ролята си, какво щеше да се случи с Дей? Трябваше да намеря начин да се свържа с него, без Рейзър да узнае. И какво щеше да се случи след това? Дей със сигурност нямаше да възприеме новия Електор по начина, по който го възприемах аз. А освен това нямах резервен план. Измисли какво да направим, Джун. Трябваше да останем живи, да оцелеем.
Ако искаш да се противопоставиш — ми беше казал Метиъс, — прави го, докато си вътре в системата. Продължавах да мисля върху този спомен, макар треперенето да ми пречеше да се концентрирам.
Внезапно чух някаква суматоха отвън пред вратата. Долових енергично тракане на токове, издайнически звук, който говореше, че високопоставен служител идваше да ме види. Зачаках кротко. Топката на вратата най-сетне се завъртя. Андън пристъпи навътре.
— Електор, сър, сигурен ли сте, че не искате да вземете със себе си няколко пазачи…
Андън поклати глава и махна с ръка на войниците пред вратата.
— Моля ви, не се притеснявайте — успокои ги той. — Бих искал да поговоря насаме с госпожица Ипарис. Ще ми е необходима само минута. — Думите му ми напомниха на онези, които аз изрекох, когато бях посетила Дей в килията му в резиденция „Батала“.
Войникът бързо отдаде чест на Андън и затвори вратата, оставяйки ни насаме. Безмълвно повдигнах поглед от мястото, където се бях настанила на крайчеца на леглото. Белезниците, с които бяха стегнати ръцете ми, издрънчаха в тишината. Електорът не беше облечен в обичайната си официална премяна — вместо това носеше дълга черна куртка с червена ивица, която се спускаше отпред, а останалите му дрехи бяха скромно елегантни — черна риза, тъмна жилетка с шест лъскави копчета, черни панталони и черни пилотски обувки. Косата му беше лъскава и прилежно сресана. На кръста му висеше пистолет, но той нямаше да успее да го извади достатъчно бързо, за да ме застреля, ако решах да го атакувам. Андън искрено се опитваше да демонстрира вярата си в мен.
Рейзър ми беше казал, че ако ми се удаде възможност да убия Електора сама, трябва да го направя. Да се възползвам от удобния случай. Но сега той беше тук, застанал неочаквано уязвим пред мен, а аз не предприемах никакъв ход. Освен това, ако се опитах да го убия тук, шансът да видя отново Дей или да оцелея, ставаше нулев.
Андън седна до мен, като се погрижи да остави известно разстояние помежду ни. Внезапно се почувствах засрамена от външния си вид — прегърбена и изморена, с несресана коса, облечена в пижама, седнала до красивия принц на републиката. Все пак се поизправих и повдигнах глава колкото можех по-грациозно. Името ми е Джун Ипарис — напомних си аз. Нямаше да му позволя да забележи объркването, което изпитвах.
— Исках да те уведомя, че се оказа права — започна той. В гласа му имаше искрена топлина. — Двама войници от стражата ми се изчезнали днес следобед. Дезертирали са.
Както бе планирано, двете примамки на патриотите бяха избягали. Въздъхнах и му хвърлих отрепетиран, изпълнен с облекчение поглед, в случай че Рейзър ни наблюдаваше.