— Това ми е специалитетът. — Посочих нагоре към скосените покриви и разпадащите се стени, които се извисяваха около нас. За един паркур тези покриви бяха като гигантски пързалки, излъскани от леда. В ума си благодарих на Тес — синьото хапче вече ме беше загряло отвътре и имаше същия облекчаващ ефект като купичка гореща супа в леденостудена нощ.
Паскао ми се ухили с широка усмивка.
— Е, добре тогава. Да им покажем какво значи приятно прекарване.
Наблюдавах как другите бързо се отдалечаваха покрай железопътните релси през завесата на суграшицата. Тогава пристъпих още по-навътре под сенките и огледах сградите. Всички до една бяха стари и нашарени с опори за краката — и за да бъдат нещата още по-забавни, стените им бяха пресечени от мрежа от ръждясали метални греди. Най-горните етажи бяха напълно разрушени и вместо таван, над тях се простираше нощното небе. Други имаха скосени, покрити с керемиди покриви. Въпреки всичко, нямаше как да не изпитвам леко вълнение. Тези сгради бяха раят за един паркур.
Тръгнах обратно надолу по улицата в посока към гарата. Имаше поне две групички войници, може би дори повече, които не можех да видя от другата страна. Някои бяха строени покрай релсите в очакване, пушките им бяха вдигнати на рамо, черните ивици по очите им блестяха влажни под дъжда. Тогава смъкнах още по-надолу кепето си. Беше време за шоу.
Намерих добра опора за крака си на една стена и олюлявайки се, си проправих път нагоре към покрива. Всеки път, когато подвивах крака си, прасецът се докосваше до изкуствения имплант. Металът беше леденостуден, дори и през плата на дрехата ми. Няколко секунди по-късно се бях настанил зад един разпадащ се комин на третия етаж. Оттук можех да видя, че имаше трета група войници от другата страна на гарата, точно както очаквах. Отидох до другия край на зданието, след което заподскачах безшумно от сграда на сграда, докато не се озовах на върха на един скосен покрив. Сега се намирах достатъчно близо, за да видя израженията по лицата на войниците.
Бръкнах в джоба си, за да се уверя, че праховата бомба все още е почти суха, след което приклекнах върху покрива и зачаках.
Изминаха няколко минути.
Тогава се изправих, извадих праховата бомба и я хвърлих колкото може по-надалеч от жп гарата.
Буум. Тя експлодира и образува гигантски облак в момента, в който докосна земята. Мигновено прахът покри целия район и се спусна вълнообразно надолу по улиците. Чух войниците близо до гарата да викат — един от тях изкрещя:
— Ей, там! Три пресечки по-надолу!
Добре, че забеляза очевидното, войнико. Група от тях се отдалечи от гарата и бързо се насочи към мястото, където облакът с прах беше покрил улиците.
Плъзнах се надолу по скосения покрив. Няколко летви се отчупиха тук-там и разпръснаха във въздуха дъжд от ледена мъгла, но от виковете и суматохата под мен не можех да чуя дори себе си. Самият покрив беше хлъзгав като мокро стъкло. Набрах скорост. Суграшицата ме блъскаше още по-силно по бузите — приготвих се, когато стигнах най-долната част на покрива, и се изстрелях във въздуха. От земята сигурно приличах на някакъв фантом.
Ботушите ми стъпиха върху скосения покрив на съседната сграда, която се намираше точно до гарата. Вниманието на войниците, които все още бяха тук, беше отвлечено и те гледаха втренчено към улицата в посока на прахта. Подскочих леко накрая на този втори покрив, след което се улових за уличната лампа и се спуснах чак до долу по стълбата. Приземих се с бързо приглушено скърцане върху ивиците от лед на тротоара.
— Последвайте ме! — извиках аз към войниците. Те ме забелязаха чак сега — просто още един невзрачен войник с тъмна униформа и черна ивица през очите. — Атакуват един от складовете ни. Вероятно са патриотите, които най-сетне излизат на светло. — Посочих наляво и на двете групи. — Всички. Заповед на командира, побързайте! — След което се обърнах на пети и се затичах в обратна посока.
И разбира се, веднага последва тропотът на ботушите им. Нямаше начин тези войници да се осмелят да не се подчинят на своя командир, дори ако това означаваше да оставят постовете си временно неохранявани. Понякога просто няма как да не харесваш републиката и желязната й дисциплина.
Продължавах да тичам.
Когато приведох войниците през четири или пет пресечки покрай облака от прах и няколко склада, внезапно смених посоката си надолу към една тясна алея. Преди те да успеят да завият зад ъгъла, се затичах право към една от стените на уличката и когато бях на няколко метра разстояние, подскочих нагоре и се оттласнах от тухлите. Ръцете ми се изпънаха. Успях да се хвана за корниза на втория етаж и използвайки инерцията, скочих към него. Краката ми се приземиха здраво върху ръба.