Докато войниците се спуснаха по същата алея, аз се бях слял с потъналия в сянка процеп на един прозорец на втория етаж. Чух как първият войник се спря, а след това обърканите им възклицания. Сега е най-подходящият момент — помислих си аз. Протегнах се, свалих кепето и оставих светлорусата ми коса да пада свободно. Един от войниците обърна глава достатъчно бързо, за да види как се шмугнах от процепа на прозореца и завих зад ъгъла на корниза на втория етаж.
— Видяхте ли това? — извика невярващо някой. — Това не беше ли Дей? — Докато мушках крака в празното пространство между старите тухли и се издърпах нагоре към третия етаж, гласовете на войниците се промениха от объркани на разгневени. Някой извика на другите да ме застрелят. Аз просто стиснах зъби и със скок се качих на третия етаж.
Първият куршум рикошира от стената. Един се заби на сантиметри от ръката ми. Аз не спрях, а подскочих към най-горния етаж и се метнах към скосения покрив с едно движение. Още искри просветнаха от тухлите под мен. В далечината видях гарата — влакът беше пристигнал, наполовина скрит зад парата, паркиран без абсолютно никакъв надзор, като изключим няколкото войника, които бяха слезли от него.
Затичах се нагоре по покрива и се плъзнах надолу от другата му страна, след което направих още един летящ скок към следващия покрив. Долу под мен, няколко войника се бяха втурнали обратно към влака. Може би те най-накрая бяха осъзнали, че всичко това бе послужило за отвличане на вниманието им. Изпуснах от поглед гарата, едва когато отново прелетях към следващия покрив.
Оставаха две пресечки.
Последва експлозия. Ослепителен яростен облак се издигна до железопътната линия и дори покривът, върху който се намирах, потрепери. От ударната вълна загубих равновесие и паднах на колене. Ето я струята от експлозията, за която Паскао спомена. Наблюдавах известно време отприщилия се огнен ад и размишлявах. Много войници щяха да се насочат натам — беше опасно, но ако работата ми бе да оповестя на републиката, че съм жив, то трябваше да се уверя, че са ме видели колкото се може повече хора. Отново се изправих на крака и се затичах по-силно, напъхвайки косата си обратно под кепето. Войниците под мен се бяха разделили на две групи — едната беше хукнала към експлозията, а другата продължаваше да ме преследва.
Внезапно намалих скоростта и спрях. Войниците минаха точно покрай сградата, върху която се намирах. Без да губя нито секунда повече, аз се плъзнах надолу по покрива и се провесих от ръба на улука. Поставих крак върху опората. Първо — единия, а после — другия. Скочих върху тротоара. Вероятно войниците току-що бяха осъзнали, че са ме изгубили, но аз вече се бях слял със сенките на земята. Сега тичах с равномерно темпо по улицата, сякаш съм просто един обикновен войник. Насочих се към влака.
Суграшицата валеше по-силно. Пламъците, останали след експлозията, осветяваха нощното небе, а аз се бях приближил достатъчно близо до влака, за да чувам викове и тропот от крака. Дали Паскао и останалите бяха успели да се измъкнат невредими? Забързах крачка. През падащата суграшица видях очертанията на още войници и спокойно се присъединих към колоната им, докато тичахме покрай влака. Те се бяха втурнали към огъня.
— Какво стана? — извика един от тях към свой колега.
— Не знам… Чух, че някакви искри подпалили товара.
— Това е невъзможно! Вагоните са изцяло покрити…
— Някой да се свърже с командир Десото. Патриотите направиха своя ход — информирайте Електора… те…
Диалогът продължи, но аз пропуснах последната част от изречението. Постепенно забавих темпо, докато не излязох отново от строя, след което се шмугнах в тесния процеп между два вагона. Всички войници, които виждах, продължаваха да се движат към пламъците. Други бяха в района, където хвърлих праховата бомба, а тези, които ме преследваха, сигурно все още бяха объркани и претърсваха щателно улиците, по които бях минал. Изчаках, за да съм сигурен, че около мен нямаше никой. Тогава се измъкнах между вагоните и се затичах към противоположната страна на релсите, по които бяха тръгнали другите войници. Отново пуснах косата си. Сега просто трябваше да избера подходящия момент за грандиозната ми поява.