На всеки вагон, покрай който минах, имаше обозначителна маркировка. Въглища. Мобилни оръдия. Амуниции. Храна. Изкуших се да спра пред последния, но в мен просто говореше момчето от Езерния сектор. Напомних си, че вече не събирах отпадъци от улицата и че патриотите разполагаха с пълен килер провизии в щабквартирата. Заставих се да продължа. Още обозначителни маркировки. Още запаси за бойния фронт.
Тогава минах покрай един обозначителен знак, който ме накара да спра. Тръпки побиха ръцете и краката ми. Върнах се назад, за да видя отново обозначителния знак на вагона, за да се убедя, че не си въобразявах.
Не. Той беше тук, щампован върху метала. Знакът, който бих разпознал навсякъде.
Пресечената по средата буква Х. В ума ми настъпи хаос — видях изрисувания с червена боя символ, с който бе маркирана вратата на майка ми, патрулите за проверка на заразата, които се движеха от къща на къща в Езерния, Идън, който беше отведен. Нямаше начин този знак да означава друго, освен че брат ми, или нещо свързано с него, се намираше в този влак.
Целият ми интерес към плана на патриотите се изпари от главата ми. Идън може би е тук.
Видях, че двете плъзгащи се врати на вагона бяха заключени, затова отстъпих няколко крачки назад и се затичах към него. Когато бях достатъчно близо, скочих, направих три бързи стъпки по стената на вагона, хванах се за ръба му и се издърпах нагоре.
По средата на покрива на мотрисата имаше запечатан метален капак, който вероятно се използваше за достъп до вътрешността. Пропълзях до него, прокарах пръсти по краищата му и открих четирите ключалки, които го държаха затворен. Трескаво ги отключих. Войниците трябваше да се върнат всеки миг. Започнах да бутам капака с всички сили. Той се открехна леко, което бе достатъчно за мен да се промуша и да скоча.
Приземих се с глухо тупване. Беше толкова тъмно, че първоначално не виждах нищо. Протегнах ръце и докоснах нещо, което приличаше на стъклена повърхност. Бавно започнах да различавам околната обстановка.
Стоях пред стъклен цилиндър, висок и широк колкото вагона, с гладка метална обвивка отгоре и отдолу. Той излъчваше съвсем лека, синя светлина. Малка фигура лежеше на пода, а някакви тръбички излизаха от едната й ръка. Веднага разбрах, че това беше момче. Косата му беше късо подстригана, чиста — меко вълнисто кълбо, облечен бе в бял работен комбинезон, който се открояваше на фона на мрака.
Силно бръмчене в ушите ми заглуши абсолютно всичко. Това беше Идън. Наистина е Идън. Трябваше да е той. Бях уцелил джакпота — не можех да повярвам на късмета си. Той беше точно тук, намерих го по средата на нищото, сред цялата необятност на републиката, в един миг на безумна случайност. Можех да го измъкна. Щяхме да избягаме в колониите по-скоро, отколкото смятах, че е възможно. Можехме да избягаме тази нощ.
Втурнах се към цилиндъра и заблъсках с юмрук по стъклото, като частично се надявах то да се строши, макар да виждах, че беше дебело поне педя, и почти сигурно бе бронирано. За миг не знаех дали момчето ме чуваше. Но тогава то отвори очи. Те се стрелкаха наоколо по един странен и объркан начин, преди да се опитат да се съсредоточат върху мен.
Трябваше ми един доста дълъг миг, за да асимилирам факта, ме това момче не беше Идън.
Горчивият вкус на разочарованието жегна езика ми. Той беше толкова мъничък, на толкова сходна възраст с брат ми, че не можах да попреча на образа на Идън да ме завладее. Съществуват и други, които също са били белязани с необикновени щамове на заразата. Е. разбира се, че имаше такива. Защо Идън да беше единственият в цялата страна?
Известно време стояхме и се гледахме. Мислех, че ме виждаше, но не можеше да фокусира погледа си — примигваше непрестанно, което ми напомни за късогледството на Тес. Идън. Сетих се как ирисите му кървяха от заразата — от начина, по който това момче се опитваше да ме фокусира, установих, че то беше почти напълно сляпо. Симптом, който най-вероятно имаше и брат ми.
Момчето внезапно излезе от транса си и допълзя до мен по възможно най-бързия начин. Притисна и двете си ръце до стъклото. Очите му бяха бледи, непрозрачно кафяви, не като зловещо черните на Идън, когато го бях видял за последно, но долната част от ирисите му беше тъмноморава от кръв. Означаваше ли това, че състоянието на момчето, а също и на Идън се подобряваше, защото кръвта се оттичаше, или пък се влошаваше, защото се вливаше навътре? Последния път, когато видях Идън, ирисите му бяха пълни с кръв.
— Кой е там? — попита момчето. Стъклото притъпяваше гласа му. Все още не можеше да ме фокусира, дори и от близко разстояние.