Рязко излязох от унеса си.
— Един приятел — отвърнах пресипнало аз. — Ще те измъкна. — При тези думи очите му се ококориха — надеждата мигновено разцъфна по мъничкото му лице. Прокарах ръце по стъклото и потърсих нещо, каквото и да е, което да отвори този проклет цилиндър. — Как работи това нещо? Безопасно ли е?
Момчето заблъска обезумяло по стъклото. Беше ужасено.
— Помогни ми, моля те! — извика с треперещ глас. — Измъкни ме — моля те, измъкни ме оттук!
От думите му сърцето ми се късаше от мъка. Това ли правеше Идън, изплашен и сляп — чакаше в някой тъмен вагон да го спася? Трябва да измъкна това момче. Опрях се на цилиндъра.
— Трябва да си спокоен, хлапе. Става ли? Не се паникьосвай. Как се казваш? От кой град е семейството ти?
Сълзи започнаха да се стичат по лицето му.
— Името ми е Сам Ватанчи… Семейството ми е в Хелина, Монтана. — Момчето поклати енергично глава. — Те не знаят къде съм. Можеш ли да им кажеш, че искам да се прибера вкъщи? Можеш ли…
Не, не мога. Аз съм дяволски безпомощен. Исках да блъскам с юмруци право по металните стени на вагона.
— Ще направя каквото мога. Как се отваря този цилиндър? — попитах отново аз. — Безопасно ли е да го отворя?
Момчето обезумяло посочи към другата страна на цилиндъра. Виждах, че то се опитваше да сдържа страха си.
— Добре, добре. — То направи пауза и се опита до помисли.
— Хм, мисля, че е безопасно. Там има нещо, в което те въвеждат информацията — отговори то. — Мога да чуя пиукането, а след това тръбата се отваря.
Втурнах се в посоката, която сочеше момчето. Дали това беше въображението ми, или чувах приглушени звуци на ботуши, които тропаха по паважа?
— Това е някакъв стъклен екран — рекох аз. Думата заключено беше изписана върху екрана с червен шрифт. Обърнах се към момчето и почуках на стъклото. Очите му се извъртяха по посока на звука. — Има ли някаква парола? Как я въвеждат?
— Не знам! — Момчето вдигна ръце, изхлипа и думите му прозвучаха неясно. — Моля те, просто…
По дяволите, той ми напомняше толкова много на Идън. При вида на сълзите му и моите очи се навлажниха.
— Хайде — окуражих се аз и се борех думите ми да прозвучат твърдо. Трябваше запазя самообладание. — Мисли. Освен чрез клавиатурата, има ли друг начин това нещо да се отвори?
Момчето поклати глава.
— Не зная. Не зная!
Вече си представях какво щеше да отговори Идън, ако беше на мястото на това момче. Щеше да каже нещо техническо, мислейки като малък инженер, какъвто си беше. Нещо от сорта на: Разполагаш ли с нещо остро? Опитай се да откриеш ръчната активация!
Бъди хладнокръвен. Извадих ножа, който винаги стоеше на колана ми. Бях виждал как Идън разглобява джунджурии, след което пренастройваше всичките жици и платки. Може би трябваше да опитам същото.
Поставих острието в малкия процеп на ръба на клавиатурата и внимателно приложих сила. Когато нищо не се случи, натиснах по-здраво, докато острието не се огъна. От това нямаше никаква полза.
— Твърде стегната е — измърморих аз. Само ако Джун беше тук. Тя вероятно щеше да разбере как работеше това нещо за половин секунда. За кратко двамата с момчето останахме смълчани. Брадичката му се опря в гърдите, а очите му се затвориха — той знаеше, че няма как да отворя цилиндъра.
Трябваше да го спася. Трябва да спася Идън. Прииска ми се да изкрещя.
Не си въобразявах — наистина чувах войниците да се приближават. Те сигурно проверяваха вагоните.
— Говори с мен. Сам — казах аз. — Болен ли си още? Какво правят те с теб?
Момчето избърса носа си. Светлината на надеждата вече беше изчезнала от лицето му.
— Кой си ти?
— Някой, който иска да ти помогне — прошепнах аз. — Колкото повече ми кажеш, толкова по-лесно ще ми бъде да се оправя с това.
— Вече не съм болен — отговори бързо Сам, сякаш знаеше, че времето ни изтича, — но те казват, че имам нещо в кръвта. Наричат го латентен вирус. — Той замлъкна, за да помисли. — Дават ми лекарства, за да ме предпазят да не се разболея отново. — Сам потърка невиждащите си очи, като безмълвно се молеше да го спася. — Всеки път, когато влакът спре, ми вземат кръвна проба.
— Някаква идея в кои градове вече сте били?
— Не знам… Веднъж чух името Бисмарк… — Момчето замлъкна, докато мислеше. — И Янктън?