И двете имена бяха на градове от бойния фронт нагоре в Дакота. Замислих се за транспортното средство, което използваха. Вероятно поддържаше стерилна среда, за да можеше хората да влизат и да вземат кръв, след което я смесваха с каквото беше необходимо и активираха латентния вирус. Тръбичките на ръката му вероятно служеха само за хранене.
Най-доброто ми предположение бе, че го използваха като биооръжие срещу колониите. Той е превърнат в лабораторна мишка. Точно като Идън. Мисълта, че брат ми беше транспортиран по подобен начин, заплашваше да ме удави от мъка.
— Накъде те водят сега? — поисках да узная.
— Не знам! Просто… искам да си отида вкъщи!
Някъде по границата на бойния фронт. Можех само да си представям колко други още бяха разхождани нагоре-надолу като на парад по фронтовата линия. Представих си Идън, свит на кълбо, в един от тези влакове. Момчето отново започна да ридае, но аз си наложих да го спра.
— Чуй ме — познаваш ли момче на име Идън? Чувал ли си някъде да споменават това име?
Плачът му стана по-силен.
— Не… знам… кой…!
Не можех да се мотая повече. Някак си успях да откъсна поглед от очите на момчето и се спуснах към плъзгащите врати на вагона. Стъпките на войниците се чуваха по-силно — бяха на не повече от пет или шест вагона разстояние. Хвърлих последен поглед към момчето.
— Съжалявам. Трябва да си вървя. — Идеше ми да умра, когато казах тези думи.
Момчето отново започна да плаче. Ръцете му блъскаха по дебелото стъкло на цилиндъра.
— Не! — Гласът му пресекна. — Казах ти всичко, което знам… моля те, не ме оставяй тук!
Не можех да понеса да слушам повече. Насилих се да стъпя върху резетата на една от плъзгащите се врати и заех позиция близо до тавана на вагона, за да се хвана за ръба на кръглия капак, който се намираше най-горе. Издърпах се отново навън в нощния въздух обратно сред сипещата се суграшица, която жилеше очите ми и навяваше лед в лицето ми, и се опитвах да възвърна самообладание. Чувствах се толкова засрамен. Момчето ми беше помогнало с всичко каквото можеше, а аз му се отплащах по този начин? Спасявайки собствената си кожа?
Войниците инспектираха вагоните на около петнадесетина метра. Плъзнах обратно капака на мястото му и плътно опрян до покрива се прокраднах до ръба му. Метнах се надолу и се приземих на земята.
Паскао се появи от сенките, бледите му сиви очи проблясваха в мрака. Сигурно ме беше търсил.
— Защо, по дяволите, си тук? — прошепна той. — Трябваше да създадеш бъркотия близо до мястото на експлозията, нали така? Къде беше?
Не бях в настроение да се държа учтиво.
— Не сега — отсякох аз и започнах да тичам заедно с Паскао.
Беше време да се връщаме в нашия подземен тунел. Всичко около нас свистеше като в сюрреална мъгла.
Паскао отвори уста, за да каже още нещо, поколеба се, когато видя лицето ми, и реши да не го прави.
— Хм… — започна отново той, този път по-спокойно. — Ами, добре се справи. Вероятно се е разчуло, че си жив, дори и без допълнителните фойерверки. Движението ти горе по покривите беше наистина изумително. Утре сутрин ще видим как народът ще реагира на появата ти тук.
Когато не отговорих, той прехапа устни и не каза нищо повече.
Нямах друг избор, освен да изчакам Рейзър да приключи с атентата, преди те да ми помогнеха да спася Идън. Вълна от гняв към младия Електор се надигна в мен. Мразя те. Мразя те до дъното на душата си и се кълна, че ще ти пусна един куршум при първата удала ми се възможност. За първи път, откакто се бях присъединил към патриотите, наистина се чувствах развълнуван заради атентата. Щях да направя всичко по силите си, за да се уверя, че републиката никога повече нямаше да докосне брат ми.
Сред хаоса от горящия огън и виковете на войниците ние се промъкнахме в другата част на града и потънахме в нощта.
Джун
По-малко от два дни преди истинския атентат срещу Електора. Имах на разположение тридесет часа, за да го осуетя.
Слънцето току-що беше залязло, когато Електорът заедно с шестима сенатори и поне четири охранителни патрула (четиридесет и осем войника) се качиха на влака за град Пиера, който се намираше на бойния фронт. Аз също бях с тях. Това беше първият път, когато се возех като пътник, вместо като затворник, затова бях обута в топъл зимен чорапогащник, меки кожени ботуши без токчета и метални върхове, за да не мога да ги използвам като оръжия, а отгоре бях облякла тъмночервена пелерина със сребърни кантове и качулка. Вече нямах вериги. Андън дори се беше погрижил да разполагам с червено-черни ръкавици от мека кожа и за първи път, откакто пристигнах в Денвър, не ми беше студено на пръстите. Косата ми беше такава, каквато винаги е била — чиста и суха, прибрана във висока конска опашка. Въпреки всичко, главата ми пареше, а мускулите ме боляха. Всички лампи по продължението на перона на гарата бяха изключени и никой друг, освен групата на Електора, не се виждаше. Качихме се на влака в пълно мълчание. Отклонението на обиколката на Андън от Ламар към Пиера вероятно беше нещо, за което повечето сенатори дори не знаеха.