Пазачите ме отведоха в личния ми вагон, който беше толкова луксозен, че веднага разбрах, че Андън беше настоял за тази привилегия. Беше два пъти по-дълъг от стандартните вагони (осемдесет и три квадратни метра, с шест кадифени завеси и присъстващия навсякъде портрет на Андън, окачен на дясната стена). Пазачите ме отведоха до централната маса във вагона и ми предложиха стол. Усещах странна откъснатост от всички тези неща, сякаш нищо не беше напълно реално, сякаш аз бях точно там, където съм била — богаташко момиче, което заемаше полагащото й се място сред елита на републиката.
— Уведомете ни, ако имате нужда от нещо — рече един от тях. Гласът му прозвуча учтиво, но стиснатите зъби издаваха колко нервен беше около мен.
Чуваше се само лекото тракане на железопътните линии. Опитах да не се фокусирам директно върху войниците, но ги наблюдавах внимателно с крайчеца на окото си. Дали в този влак имаше патриоти, дегизирани като войници? Ако това беше така, дали те подозираха моята променена лоялност?
Чакахме мълчаливо заедно. Снегът отново беше започнал да вали и се трупаше върху външните ръбове на прозореца ми. Извивки от бял скреж украсяваха стъклото. Това ми напомняше за погребението на Метиъс, за бялата ми рокля и лъскавия бял костюм на Томас, за белите люляци и белите килими.
Влакът набра скорост. Наведох се към прозореца, докато бузата ми почти не докосна стъклото, и мълчаливо наблюдавах как приближавахме извисяващата се бронирана стена, която обграждаше Денвър. Дори в тъмнината виждах влаковите тунели, издълбани в Бронята — някои от тях бяха напълно запечатани със солидни метални порти, а други стояха отворени, за да преминават нощните товарни железници. Нашият влак профуча през един от тунелите — предположих, че композициите, които напускаха столицата, не спираха за проверка, особено ако Електорът беше дал одобрението си. Докато оставяхме зад себе си огромната стена, видях как някакъв пристигащ влак спираше за проверка на един контролно-пропускателен пункт.
Продължихме напред, сливайки се с нощта. Издълбаните от дъждовете небостъргачи в бедняшките квартали прелитаха покрай прозорците — как живееха хората в покрайнините на града, за мен вече бе позната гледка. Бях твърде изморена, за да обръщам твърде много внимание на детайлите. Умът ми отново направи ретроспекция на казаното от Андън миналата вечер, а това отново ме върна към нерешимия проблем как едновременно да предупредя Андън и да предпазя Дей. Патриотите щяха да разберат, че съм ги предала, ако разкриех твърде рано на Андън заговора за атентат. Трябваше внимателно да планирам ходовете си, така че всякакви отклонения от плана да се случеха точно преди покушението, когато лесно можех да се свържа с Дей.
Щеше ми се да можех да кажа на Андън веднага. Да му споделя всичко и да се свършва. Това щях да направя в един свят без Дей. В един свят без Дей много неща щяха да са различни. Замислих се за кошмарите, които имах, за непрестанно преследващия ме образ как Рейзър пуска куршум в гърдите на Дей. Пръстенът от кламери натежа върху ръката ми. Отново вдигнах два пръста до челото си. Ако Дей не беше забелязал първия ми сигнал, то се надявах да види този. Пазачите не счетоха, че правя нещо необичайно — изглеждаше, сякаш съм подпряла глава. Вагонът се люшна настрана и аз се почувствах замаяна, сякаш ме беше заляла вълна. Може би тази настинка, която се опитваше да ме повали — тоест, ако наистина беше настинка, а не нещо по-сериозно, — започваше да влияе на логиката ми. Все пак аз не помолих да повикат доктор или да ми донесат лекарство. Медикаментите потискаха истинската имунна система, затова винаги предпочитах да преборя болестта сама, без тяхна помощ (за голямо раздразнение на Метиъс).
Защо толкова много от мислите ме водеха обратно към Метиъс?