Вбесен мъжки глас ме разсея от блуждаещите ми мисли. Извърнах поглед от прозореца и отново насочих вниманието си към вътрешността на вагона. Звучеше като глас на по-възрастен мъж. Поизправих се на стола и през мъничкия прозорец на вратата на вагона видях две фигури, които вървяха към мен. Единият беше мъжът, когото току-що бях чула — нисък, с крушовидна фигура, неподдържана бяла брада и малък, подобен на луковица, нос. Другият беше Андън. Напрегнах слух, за да чуя какво си говореха. Първоначално успях да различа само откъслечни части от разговора, но думите им станаха по-ясни, когато се приближиха до моя вагон.
— Електор, моля ви… Казвам ви го за ваше добро. На бунтовническите действия трябва да се отговори със сурови наказания. Ако не реагирате адекватно, ще бъде въпрос на време, преди всичко да се превърне в хаос.
Андън слушаше търпеливо с ръце зад гърба и глава, наведена към мъжа.
— Благодаря ви за загрижеността, сенатор Камиън, но аз вече взех решение. Сега не е най-подходящото време да отвръщаме на вълненията в Лос Анджелис с военна сила.
Наострих уши при тези думи. По-възрастният мъж разпери широко ръце в знак на раздразнение.
— Накарайте хората да отстъпят. Трябва да го направите веднага, Електор. Демонстрирайте волята си.
Андън поклати глава.
— Това ще предизвика хората, сенаторе. Да използвам смъртоносна сила, преди да съм имал възможност да обявя публично всички промени, които предвиждам? Не. Няма да издам такава заповед. Това е волята ми.
Сенаторът раздразнено почеса брадата си и хвана с ръка лакътя на Андън.
— Народът вече се е надигнал срещу вас и търпимостта ви ще бъде разчетена като слабост — не само на външната, но също и на вътрешната сцена. Администраторите на Изпитанията в Лос Анджелис се оплакват от липсата на ответна реакция — протестите са ги принудили да отменят няколко ценни дни за провеждане на изпити.
Устните на Андън се присвиха строго.
— Мисля, че знаете какво е мнението ми за Изпитанията, сенаторе.
— Зная — отвърна сърдито сенаторът. — Това е тема на друг разговор. Но ако не издадете заповеди, които да ни позволят да спрем бунтовете, мога да ви гарантирам, че ще чуете доста упреци от Сената и от патрулите в Лос Анджелис.
Андън направи пауза и повдигна вежди.
— Наистина ли? Съжалявам. Бях останал с впечатлението, че нашият Сенат и войски разбират добре каква тежест имат думите ми.
Сенаторът избърса потта от челото си.
— Е, това е… разбира се, че Сенатът ще се съобрази с желанията ви, сър, но просто исках да кажа… ами…
— Помогнете ми да убедя останалите сенатори, че моментът да критикуваме народа не е подходящ. — Андън замлъкна, застана лице в лице с мъжа и го тупна по рамото. — Не искам да си създавам врагове в Конгреса, сенаторе. Искам вашите колеги делегати и държавният съд да уважават решенията ми, както го правеха по времето на баща ми. Използването на смъртоносна сила, за да бъдат усмирени бунтуващите се, само ще предизвика още гняв към държавата.
— Но, сър…
Андън се спря пред вагона ми.
— Ще довършим тази дискусия по-късно — заяви той. — Изморен съм. — Макар отговорът му да се чу приглушено от вратите между нас, аз усетих категоричността в думите му.
Сенаторът измънка нещо и склони глава. Когато Андън кимна, мъжът се обърна и бързо се отдалечи. Електорът го наблюдаваше, след което отвори вратата на вагона ми. Пазачите отдадоха чест.
Разменихме кимания.
— Дойдох, за да предам условията за освобождаването ви, Джун. — Андън се обърна към мен със сдържана формалност, която вероятно се дължеше на неприятния разговор, проведен със сенатора. Целувката от миналата вечер се бе превърнала в халюцинация. Въпреки това изпитах странно спокойствие, когато го видях, и се изненадах от начина, по който се отпуснах в стола си, сякаш бях в компанията на някой стар приятел. — Снощи ни докладваха, че в Ламар е имало нападение. Един влак е бил взривен — този, на който трябваше да съм се качил. Не знам кой е виновен по последна информация, не успяхме да заловим никой от нападателите, но предполагаме, че са били патриотите. В момента наши екипи се опитват да ги открият.
— Радвам се, че съм била полезна, Електор — отвърнах аз. Стиснах здраво ръце в скута си, което ми напомни за луксозната мекота на ръкавиците ми. Дали трябваше да се чувствам толкова сигурна и спокойна в този изискан вагон, докато Дей вероятно се укриваше някъде заедно с патриотите?