— Как да отговоря на това? Политиката му наистина беше успешна. Изпитанията наистина направиха армиите ни по-силни. Дали стореното от него е правилно обаче? Непрестанно мисля за това.
Прехапах устни, когато внезапно разбрах как навярно се чувстваше Андън — любовта към баща му се бореше с визията му за републиката.
— Какво е правилно е относително, нали? — попитах аз.
Андън кимна.
— В някои отношения няма значение защо всичко това е започнало или дали някога е било правилно. Проблемът е… че с течение на времето законите са се трансформирали и са станали изопачени. Нещата са се променили. Първоначално деца не са били подлагани на Изпитанията и те не са покровителствали богатите. Заразите… — Той се поколеба при споменаването на тази дума, след което загърби темата. — Обществото е разгневено, но Сенатът се страхува да промени нещата, защото това може да доведе до нова загуба на контрол. А за тях Изпитанията са начин да затвърдят властта на републиката.
По лицето на Андън бе изписана дълбока тъга. Усещах срама, който той изпитваше, заради това, че е свързан с това наследство.
— Съжалявам — тихо изрекох аз. Усетих внезапна нужда да докосна ръката му, да намеря начин да го успокоя.
Устните на Андън се повдигнаха в колеблива усмивка. Виждах ясно желанието му, опасната му слабост, начина, по който копнееше за мен. Ако преди това се бях съмнявала, сега със сигурност го знаех. Бързо се извърнах, като частично се надявах, че ако вперя поглед в снежния пейзаж, то той ще принесе част от хлада върху бузите ми.
— Кажи ми — измърмори той. — Какво би направила, ако си на мое място? Каква ще бъде първата ти стъпка като Електор на републиката?
Отговорих, без да се колебая.
— Ще спечеля хората — заявих аз. — Сенатът няма да има власт над вас, ако народът ги заплашва с революция. Имате нужда хората да застанат зад гърба ви, а те имат нужда от лидер.
Андън се облегна назад в стола си — част от топлата светлина на лампата във вагона озаряваше палтото му и очертаваше фигурата му в златисто сияние. Нещо в нашия разговор го беше вдъхновило, вероятно това беше идея, която беше таил в себе си през цялото време.
— От теб ще стане добър сенатор, Джун — рече той. — Ти би била добър съюзник на своя Електор, а народът те обича.
Умът ми трескаво заработи. Можех да остана тук, в републиката, и да помогна на Андън. Щях да стана сенатор, когато навършех достатъчно години. Щях да си върна стария живот. Трябваше да изоставя Дей при патриотите. Знаех колко егоистични са тези мисли, но не можех да се спра. Все пак какво лошо има в това да си егоист? — горчиво си помислих аз. Можех просто веднага да кажа на Андън всичко за плановете на патриотите — без да ме е грижа дали те щяха да научат, или дали ще наранят Дей заради това — и да се върнех обратно към охолния, сигурен начин на живот като елитен държавен работник. Можех да почета паметта на брат ми, като бавно започнех да променям страната отвътре. Нали така?
Ужасно. Отърсих се от тази мрачна фантазия. Мисълта да изоставя Дей по подобен начин, да го предам, никога повече да не го обгърна отново с ръце, ме накара болезнено да стисна зъби. Затворих очи за миг и си припомних нежните му ръце, страстта, яростта. Не, никога нямаше да го сторя. Знаех го с такава сляпа увереност, че чак изпитвах страх. След всичко, което и двамата бяхме пожертвали, несъмнено заслужавахме съвместен живот, или нещо подобно, когато всичко това приключеше? Андън се нуждаеше от помощта на Дей — ние всички можехме да работим заедно. Нима щях да допусна да обърна гръб на светлината в края на тунела? Трябва да се върна при него. Трябва да кажа всичко на Дей.
Но всяко нещо по реда си. Опитах се да формулирам най-добрия начин да предупредя Андън сега, когато най-сетне бяхме сами. Не можех да му споделя прекалено много поради съображения за сигурност. Ако му кажех твърде много, той можеше да направи нещо, с което да предупреди патриотите. Все пак реших да дам най-доброто от себе си. Исках поне да ми се довери без никакви съмнения. Нуждаех се той да е зад гърба ми, когато саботирах обходните маневри на патриотите.
— Вярваш ли ми? — Този път докоснах ръката му.
Андън се стегна, но не се отдръпна. Погледът му потърси лицето ми, вероятно чудейки се какво минаваше през главата ми, когато затворих очи.
— Вероятно и аз трябва да те попитам същото — отвърна с колеблива усмивка.
И двамата говорехме на две отделни нива, засягайки споделени тайни. Кимнах му с надежда, че ще приеме насериозно думите ми.